Венецианското предателство [bg]

54

Самарканд

Винченти си спомни първите симптоми.

Отначало се проявиха всички признаци на простудата, после той помисли, че е грип, но не след дълго се появиха и типичните симптоми на вирусната инфекция.

Зараза.

— Ще умра ли? — изпищя от нара си Чарли Истън. — Искам да знам, по дяволите! Кажи ми!

Той за пореден път избърса с влажна кърпа потта от пламналото му чело и тихо отвърна:

— Трябва да се успокоиш.

— Не ме будалкай! Това ли е краят?

Три години бяха работили заедно.

— Нищо не мога да направя.

— Мамка му! Знаех си аз! Трябва да потърсиш помощ.

— Знаеш, че не мога.

Отдалеченото местоположение на станцията беше избрано от иракчаните и руснаците с изключително внимание. Всичко трябваше да бъде запазено в дълбока тайна. При грешка цената бе техният живот. И грешката се беше случила.

Истън разтърси нара с отслабналите си ръце.

— Срежи проклетите въжета! — изкрещя той. — Искам да се махна оттук!

Предварително беше завързал този идиот, тъй като нямаха избор.

— Не можем да си тръгнем.

— Майната й на политиката! Срежи въжетата!

Тялото на Истън се вцепени, дишането му стана затруднено. После треската взе връх и той изгуби съзнание. Най-после.

Винченти обърна гръб на нара и грабна дневника, който беше започнал три седмици по-рано. На първата страница беше изписано името на колегата му, а на следващите беше отбелязвал промяната в цвета на кожата му. От нормална към жълтеникава, а накрая и пепелява като на мъртвец. Човекът на нара беше изгубил голяма част от теглото си — около двайсет и пет килограма, половината от които през първите два дни на заболяването. Стомахът му се беше свил до степен, която можеше да поеме само няколко глътки топла вода и минимално количество спирт.

Плюс треската. Температурата му не спадаше под трийсет и девет градуса, а понякога надминаваше и четирийсет. Тялото му се освобождаваше от течностите по-бързо, отколкото ги поемаше, и се топеше буквално пред очите му. В продължение на години бяха използвали за експериментите си опитни животни, които Багдад имаше грижата да им доставя: гибони, бабуини, зелени маймуни, гризачи и влечуги. Но едва сега той имаше възможност да регистрира реакцията на човешкия организъм.

Очите му се сведоха към нара, към който беше привързан Истън. Гърдите му се повдигаха и отпускаха с видимо усилие, от гърлото му излитаха дълбоки хрипове, потта течеше като река от челото му. Винченти грижливо отбеляза наблюденията си в дневника и прибра химикалката. После излезе в ясната нощ, решил да пораздвижи схванатите си крака. Докога ли щеше да издържи организмът на Истън?