Дарът на змията [bg]

Не виждах никакъв бокал. Кръвта бучеше в ушите ми. Трябваше да си поема въздух. Но Нико все още не смяташе да се връща. Ако откриеше бокала преди мен…

Отчаяно загребах още един път, но ръцете отказаха да ми се подчиняват, а дробовете пареха в гърдите ми, сякаш горяха. Не издържах повече. Ако останех още малко тук, долу, щях да се удавя. Устремих се към повърхността и се отпуснах по течението в продължение на няколко мига, като поемах големи глътки въздух. След това отново се гмурнах.

Сянка във водата, движение… Нико мина покрай мен по пътя си към повърхността. Дали го бе открил? Не. Ръцете му бяха празни. Все още не бе открил бокала. Заплувах надолу, все по-навън към отвора на пещерата. Подводните скали бяха груби и остри като резци. Когато ръката ми се тръкна в една от тях, тя разкъса кожата ми и водата се оцвети в червено от тънката струйка кръв. Дали змията можеше да я надуши? И дали някога влизаше в пещерата? Не, защо ли изобщо си го помислих.

Там. Златен отблясък. Спуснах се надолу, без да ме интересува, че се ударих в още една скала, така че и панталоните и коляното ми се раздраха. Дали не бе… — не. Метал, но не и бокал. Май бе катарама от обувка или колан. Не се и опитах да си представя как бе попаднала тук. Или къде беше сега притежателят й? Може би в корема на змията?

Въздух. Трябваше отново да се изкача. Но къде бе повърхността. Обзе ме паника. Вода, мрак, скали… светлина. Оттук. Нагоре.

— Хррр… хррррррррррррррррррррр… хррррррррр — въздухът изпълваше и напускаше дробовете ми със свистене, а солената вода пареше гърлото ми — бях вдишал прекалено рано. Кашлях, плюех и сумтях. Да вървят по дяволите граф Артос и проклетия му бокал. Ръцете и краката ми бяха схванати, а гърдите ме боляха. Но ако не го откриех… Ако не го откриех… щеше да е по-добре да ме изяде змията. Отново се гмурнах, още по-близо до отвора на пещерата.

Веднага го видях. Видях също, че Нико го бе забелязал преди мен. Той плуваше надолу като тюлен. Опитах се да накарам отмалелите си крайници да заплуват натам, да се движат по-бързо и по-бързо…

Нико се шмугна край една скала, отблъсна се един път с крака и взе златното съкровище. То бе у него. Бях закъснял.

Залата на шепота. Нямаше да издържа. Просто нямаше да издържа. Може би трябваше да остана тук, да се поддам на желанието да вдишам, да оставя водата да напълни дробовете ми и да се удавя. Едва ли щеше да отнеме много дълго време.

Чакайте малко… този, който открие бокала и го постави в ръката ми. Така бе казал той. Да го постави в ръката ми. А Нико все още не бе успял да се отдалечи много.

Хванах го точно преди да изплува на повърхността. Дойде му като гръм от ясно небе и аз успях да изтръгна бокала преди да се осъзнае. Сега оставаше само да се кача на пристана.

Нико обви ръка около корема ми и отново ме дръпна под водата. Нагълтах се с нея, кашлях и се давех, но нямаше да пусна бокала.