Ези печели [bg]

— Разбира се.

Ана взе картината, отиде в другия край на галерията и изчезна в някаква стая. Алекс се възхищаваше на творба на Лий Краснер, озаглавена «Окото на първия кръг».

След малко един достолепно изглеждащ сивокос господин с двуреден тъмносин костюм, розова риза и червена папийонка на точки излезе от офиса и постави картината на бюрото на Ана.

— Поискали сте помощта ми за оценка на картината? — каза той; вглеждаше се внимателно в Алекс. Тонът му караше човек веднага да се сеща за думите «бавно» и «премерено». Това не беше човек, който бърза. — Боя се, че трябва да ви кажа, сър, че това е копие. Оригиналът е собственост на господин Лорънс Лоуъл от Бостън и е част от колекцията Лоуъл.

«Много добре знам», искаше да каже Алекс.

— Какво ви кара да мислите, че е копие? — попита той.

— Не самата картина, която признавам, че ме заблуди за момент — каза Розентал. — Платното я издаде. — Той обърна картината. — Уорхол не е можел да си позволи такова скъпо платно в ранния си период, а освен това размерът му е погрешен.

— Сигурен ли сте? — попита Алекс. Изведнъж се ядоса, а после му призля.

— О, да. Платното е с два и половина сантиметра по-широко от това на оригинала в колекцията Лоуъл.

— Значи е фалшификат?

— Не, сър. Фалшификат е, когато някой се опитва да заблуди художествения свят с твърдението, че е попаднал на оригинална творба, която не фигурира в регистъра с работи на художника. Това — каза той — е копие, при това адски добро.

— Мога ли да попитам колко щеше да струва, ако беше оригинал? — колебливо попита Алекс.

— Милион, може би милион и половина — каза Розентал. — Произходът й е безспорен. Мисля, че дядото на господин Лоуъл я е купил директно от художника в началото на шейсетте, когато той не е можел да си плаща дори наема.

— Благодаря — каза Алекс, напълно забравил защо изобщо беше дошъл в галерията.

— Ако ме извините — каза Розентал, — трябва да се връщам в офиса си.

— Да, разбира се. Благодаря.

Розентал ги остави и след малко Алекс осъзна, че Ана се взира в него.

— Срещнахме се в метрото, нали? — каза тя.

— Да — призна той. — Защо не казахте нищо, когато ви показах картината?

— Защото за момент се зачудих дали не сте крадец на картини.

— Нищо толкова бляскаво — каза Алекс. — През деня работя в «Ломбарди», а повечето вечери прекарвам в бизнес училището.

— Маргаритите на «Ломбарди» бяха основната ми храна, преди да се дипломирам.

— Майка ми приготвя отлична калцоне, ако искате да я опитате — каза Алекс.

— Може — каза Ана. — Тъкмо ще ми разкажете как се сдобихте с такова чудесно копие на «Синята Джаки Кенеди».

— Беше просто повод да ви видя отново.