Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
— Недей, недей — зашепна жената и прегърна слепеца, за да му попречи да вземе кръста. Ала той рязко го издърпа от възлестите й, подпухнали пръсти и силно я удари по ръката.
— Донеси я — каза й, — донеси я… Нима Бог е в това?
— Аз няма да го сторя — ако искаш ти…
— Да, да, аз, аз.
И жената на свещеника, полуобезумяла от глад, закуцука към кухнята, където стоеше брадвата и една суха цепеница, оставена за трески, когато разпалват самовара.
Тя внесе брадвата в стаята, сложи резето и се разплака без сълзи, занарежда.
— Не гледай — рече й слепият свещеник, докато слагаше кръста на пода. Но тя не можеше да не гледа. Кръстът беше сложен с фигурката надолу. Свещеникът го напипа и замахна с брадвата. Стовари я, кръстът отскочи и тихо иззвънтя — свещеникът не го беше улучил. Той отново напипа кръста и пак го сложи на същото място, пак вдигна брадвата. Този път кръстът се огъна и свещеникът успя да отчупи с ръце едно парче. Желязото беше по-твърдо от златото — да се разсече кръста се оказа много проста работа.
Жената на свещеника вече не плачеше и не се вайкаше, сякаш кръстът, насечен на парчета, беше престанал да бъде нещо свято и се бе превърнал просто в скъпоценен метал, нещо като самородно злато. Припряно и все пак много бавно взе да загъва парченцата от кръста в парцалчета и да ги прибира обратно в кутията за ордени.
Тя си сложи очилата и внимателно огледа острието на брадвата — дали не са останали по него златни частици.
Когато всичко бе прибрано й сандъкът поставен на мястото му, свещеникът си сложи брезентовото наметало и шапката, взе съда за доене и се запъти през двора покрай дългата, снадена дъска — да дои козите. Беше закъснял с доенето — вече наближаваше пладне и магазините отдавна бяха отворени. Магазините на Торгсин, в които продаваха срещу злато, се отваряха в десет сутринта.
Първият чекист
Сините очи се обезцветяват. Сини като метличина в детските години, с времето те се превръщат в мръсно-мътни, сиво-сини еснафски очички или в стъкловидни пипала на следователи и портиери, или в „стоманени“ войнишки очи — нюансите са много. И твърде рядко очите запазват детския си цвят…
Плетеницата на затворническата решетка разделяше снопа червени слънчеви лъчи на няколко по-малки снопчета; някъде в средата на килията снопчетата отново се сливаха в плътен червеникавозлатист поток. В тази ивица от светлина прашинките проблясваха така, сякаш бяха от злато. Попадащите в нея мухи също ставаха златни като слънцето. Лъчите на залеза биеха право във вратата, обкована със сиво лъскаво желязо.
Ключалката изщрака — звук, който чува всеки арестант, независимо дали е буден, или спи, чува го по всяко време. Няма тема за разговор, която би могла да заглуши този звук, няма сън, който би отвлякъл вниманието от него. В килията няма такава мисъл, която би могла… Никой не може така да се съсредоточи върху нещо, че да пропусне този звук, да не го чуе. Сърцето на всеки спира да бие, когато се чуе изщракването на ключалката, почукването на съдбата по вратата на килията, в душите, в сърцата, в умовете. Този звук изпълва всеки с тревога. И той не може да бъде сбъркан с нищо друго.
Ключалката изщрака, вратата се отвори и слънчевият сноп се втурна от килията навън. През отворената врата се видя как лъчите прекосиха коридора, прехвърлиха се през прозореца му, прелетяха през затворническия двор и се пречупиха в стъклата на отсрещното крило. Шестдесетимата обитатели на килията успяха да видят това през краткия миг, докато вратата се затвори. Тя се затръшна с мелодичния звън на едновремешните ракли. И начаса всички арестанти, които с жаден поглед следяха втурването на потока светлина, движението на лъча, сякаш това беше живо същество, техен брат и другар, разбраха, че слънцето отново е затворено заедно с тях.
И едва тогава всички видяха, че до вратата стои човек, примижал от ярката светлина и поел върху широките си черни гърди потока от златни залезни лъчи.
Човекът беше на възраст, висок, плещест, гъста светла коса покриваше цялата му глава. Едва ако се вгледаш ставаше ясно, че белият цвят вече отдавна бе направил още по-светли тези сламеноруси коси. Изпъстреното с бръчки лице, напомнящо релефна карта, бе обсипано с безброй дълбоки като лунни кратери белези.
Беше облечен с разкопчана на гърдите непренасана униформена рубашка от черно сукно, носеше черен брич също от сукно и ботуши. В ръцете си мачкаше доста изтъркан черен шинел. Дрехите му едва се крепяха на него — всичките копчета бяха отпрани.