Записки от една голяма страна

Например: За радост на своите привърженици и за да се изкачат в националното класиране, най-големите университетски футболни отбори редовно организират срещи с безнадеждно неадекватни противници. В един особено горд за спорта миг през миналата година отборът на университета във Флорида, втори в класирането за цялата страна, спечели невъзпяна победа над жалкото отборче на Централен Мичиган — с 82 на 6.

Например: За да можете да гледате 60 минути футбол от тазгодишния турнир „Сюпър Боул“ по телевизията, се налагаше да изгледате 113 реклами, анонси за телевизионни програми и представяне на нови продукти (броил съм ги).

Например: Удоволствието едно четиричленно семейство да отиде на бейзболен мач на отбор от Първа лига струва повече от 200 долара.

Изреждам тези факти не за да подчертая как комерсиализацията и унищожаването на спортния дух отнемат радостта от спорта в тази страна — макар че е точно така, — а за да обясня защо толкова обичам баскетболните мачове на колежа „Дартмут“.

„Дартмут“ е нашият местен колеж, членува в „Айви Лийг“ — съюз на осем достопочтени и мъдри институции „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Кълъмбия“, „Пен“, „Корнел“ и „Дартмут“. Тези деца се записват в университетите на „Айви Лийг“, защото искат да станат специалисти по астронавтика или професори, а не за да печелят 12 милиона долара годишно като професионални баскетболисти. Играят, защото обичат играта, приятелските отношения в отбора, вълнението, че си част от всичко това — все почти изчезнали в тази страна неща.

Отидох на един техен мач преди три зими, защото бях видял програмата на витрината на един магазин в града и забелязах, че същата вечер откриват сезона. Не бях ходил на баскетболен мач от двайсет години.

— Знаете ли, довечера ще играят „Дартмут“ — обявих възбудено, когато се прибрах у дома. — Кой ще дойде с мен?

Пет лица се обърнаха към мен с изражения, каквито не бях виждал, откакто предложих по време на следващата ваканция да отидем на къмпинг в Словения.

— Добре де, отивам сам — изсумтях аз, но в края на краищата по-малката ми дъщеря, която беше само на единайсет години, се съжали над мен и ме придружи.

Е, прекарахме си чудесно. „Дартмут“ спечели трудна победа, и дъщеря ми и аз се прибрахме, бърборейки възбудено. Няколко дни по-късно „Дартмут“ спечели нов мач, също на косъм, и ние се прибрахме пак така възторжени.

Сега вече всички искаха да дойдат с нас. Само че ние пък не ги искахме. Това си беше наше лично прекарване на времето.

Оттогава, вече в продължение на три сезона, ходенето на мачове на „Дартмут“ се превърна в ритуал за мен и дъщеря ми. Всичко, свързано с тези мачове, е чудесно. Спортната зала е съвсем наблизо. Билетите са евтини, публиката — немногобройна, дружелюбна и вярна. Умилително наивен състав свири бодри мелодийки, като например песента от „Хавай 5–0“60, за да се пооживим. След това излизаме в зимната нощ и си тръгваме към къщи, бъбрейки. Благодарение на тези вечерни разходки съм в състояние да разпознавам отделните момичета от „Спайс Гърлс“, научих, че „Писък–2“ бил супер, и че Матю Пери е толкова готин, като че ли не е истински. Когато няма абсолютно никаква опасност жив човек да забележи, тя дори понякога ме хваща за ръка. Направо е съвършено.