Кухият човек
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Лучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухият човек». Краткое содержание книги:
Гейл зиморничаво потрива рамене. Всичко останало зависи от благоволението на Роби. Говориш за него като за бог, Джери.
Той прочиства гърло и поглежда нагоре. Звездите продължават да светят.
— Ами — прошепва, — сега Роби наистина е бог. Поне за нас.
Мислите на Гейл припкат като полската мишка, която котката вероятно преследва.
— Добре, той е бог, аз съм жива, и ние сме тук… но какво ще правим сега, Джери?
Ще си лягаме, изпраща Джереми, хваща я за ръка и я повежда към къщата им.
Очи, които аз не смея да погледна
Джереми сънува, че се люлее напред-назад в мрак, по-тъмен отколкото сънят е в състояние да предаде; сънува, че спи с мухлясало одеяло върху бузата и груб вълнен плат върху изранената си кожа и че го удрят невидими ръце. Сънува, че е захвърлен пребит и с изпотрошени кокали в яма с човешки изпражнения, а по лицето му падат капки дъжд. Сънува, че се дави.
В съня си с нарастващо любопитство наблюдава двама души, които се любят на златист хълм. Носи се през бяла стая, където няма хора, но се чуват гласове, и тези гласове-тела просветват в ритъма на пулсациите на невидима машина.
Плува, чувствайки неумолимото притегляне на междупланетни сили в надигащия се прилив. Съпротивлява се на смъртоносното течение с всички сили, но вече е уморен и течението го тегли към дълбоките води. Точно когато вълните вече го заливат, успява да нададе последен вик на отчаяние.
Извиква собственото си име.
Събужда се с все още отекващ в ушите му крясък. Подробностите на съня се разпадат и изчезват, преди да ги е запомнил. Сяда в леглото. Гейл я няма.
Почти стига до вратата на спалнята, когато чува как тя го вика откъм двора. Връща се до прозореца.
Облечена е в дълга синя риза и му маха с ръка. Докато слезе, тя вече е нахвърляла дузина неща в старата им плетена кошница и е кипнала вода за чая.
— Хайде, сънливко — казва тя и се смее. — Имам изненада за теб.
— Не съм сигурен, че ни трябват още изненади — мръщи се той.
Джърнисавиен се е върнала и обикаля помежду им, като от време на време се отърква в крака на някой стол, сякаш за да му засвидетелства привързаността си.
— Тази е по-специална — отвръща тя, качва се горе и докато тършува из килера, си мърмори нещо под носа.
— Искам първо да взема душ и да пия кафе — казва той и млъква. Защо има вода? А осветление — не?
Преди да си е отговорил на въпроса, Гейл се връща в кухнята и му подава кошницата.
— Никакъв душ! Никакво кафе! Тръгваме!
Гейл върви начело, котката ги следва неохотно и така прехвърлят хълма, където някога е минавал пътят. Прекосяват ливадите на изток и изкачват друг хълм — толкова стръмен хълм не си спомня да е имало в тази част на Пенсилвания. На върха Джереми пуска кошницата на земята — ръката му е отмаляла от тежестта й.
— Дявол да го вземе — прошепва той.
В долината, където е била пътната бариера, сега се простира океан.
— Дявол да го вземе — повтаря тихо, изпълнен с нещо като страхопочитание.
Извивката на брега им е позната от разходките до фара Барнигът в Ню Джърси, само че сега няма фар, няма остров, а бреговата линия, простираща се на север и юг, повече прилича на скалистото крайбрежие на Тихия океан, отколкото на Атлантическия. Хълмът, който са изкачили, всъщност е склон на планина, чийто източен край се спуска неколкостотин фута надолу до брега и вълните. Канарата, върху която са застанали, е някак позната на Джереми и той постепенно започва да се досеща.
Голямата Пързалка, потвърждава Гейл. Меденият ни месец.
Джереми кимва зяпнал от изненада. Не намира за нужно да напомня, че Голямата Пързалка се намира в Адирондакските планини в щата Ню Йорк, на стотици мили от морето.
Разполагат се на брега, северно от отвесното лице на планината, огряна от слънцето. Налага се да пренесат Джърнисавиен през последната стръмна отсечка и щом я пускат на земята, тя веднага хуква да гони буболечки из тревата по дюните. Въздухът е пропит с мирис на солено и гнила растителност; подухва свеж летен бриз. Чайки кръжат над морето и крясъците им почти се губят сред грохота на разбиващите се вълни.
— Дявол да го вземе — измърморва за последен път Джереми. Пуска кошницата и захвърля одеялата на пясъка.
Гейл се смее и изхлузва ризата си. Отдолу е с цял тъмен бански.
Той се срива върху одеялото.
— Затова ли ходи горе? — успява да произнесе Джереми сред пристъпите на внезапно напушилия го смях. — Да си облечеш бански? За да не те изгонят спасителите, ако си гола?