Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Год: WebKniga
- ISBN: 978-5-9691-1052-6
- Переводчик: Иван Дойчинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)». Краткое содержание книги:
Така се разбъбряме за какво ли не, припомняме си и нещо смешно — и се чувствуваш весело и отлично сред интересни хора, които съвсем не са от твоя живот, от твоя кръг на опит — но ето че безмълвната вечерна проверка минава и очилата са прибрани — и лампата премигва три пъти. Това значи — след пет минути отбой!
По-скоро, по-скоро, грабваме одеялата! Както на фронта, където не знаеш няма ли снарядният вихър да те връхлети ей сегинка, след минута, на педя от теб — така и тук не знаем своята съдбоносна нощ за разпит. Лягаме, поставяме едната ръка над одеялото и се мъчим да издухаме вятъра на мислите от главите си. Трябва да спим!
В подобен момент през една априлска вечер, скоро след като се разделихме с Евтухович, катинарът на килията ни загърмя. Сърцата ни се свиха: кого ли ще изведат? Сега надзирателят ще изсъска: „Който започва на Се!“, „Който започва на Зе!“ Но надзирателят не съска. Вратата се затваря. Надигаме глави. До вратата стои новак: мършав, млад, със семпъл син костюм и син каскет. Не носи никакви вещи. Разсеяно се озърта.
— Коя килия е тази? — пита тревожно той.
— Петдесет и трета.
Той трепва.
— Сега ли ви вкарват? — питаме го.
— Нее… — измъчено поклаща глава.
— Кога са ви арестували?
— Вчера сутринта.
Това ни разсмя. Имаше простовато, много добродушно лице, веждите му бяха почти бели.
— За какво?
(Това е нечестен въпрос, на него не може да се чака отговор.)
— Не знам… Така, за нищо…
Всички отговарят така, всички лежат за нищо. И че е така за нищо, се струва най-вече на самия подследствен.
— Е, все пак?
— Аз… написах възвание. Към руския народ.
— Каквоо??? (Такива „за нищо“ още не бяхме срещали!)
— Ще ме разстрелят ли? — източи се лицето му. Той подръпваше козирката на каскета си, без да го сваля.
— Е, не — успокояваме го ние. — Сега никого не разстрелват. Виж, десетката ти е в кърпа вързана.
— Какъв сте — Работник? Служещ? — попита го социалдемократът, верен на класовия си принцип.
— Работник.
Фастенко му протегна ръка и тържествено възкликна към мен:
— Ето ви, А.И., настроението на работническата класа!
И се обърна да спи, като предполагаше, че няма какво повече да се очаква и няма защо да слуша. Но грешеше.
— Как така — ни в клин, ни в ръкав възвание? От чие име?
— От свое.
— Че кой сте вие?
Новакът виновно се усмихна:
— Императорът. Михаил.
Нещо ни прониза като искра. Понадигнахме се дори на леглата, вгледахме се. Не, стеснителното му простодушно лице ни най-малко не приличаше на лицето на Михаил Романов. Пък и по възраст…
— Утре, утре, сега да спим! — строго изрече Сузи.
Докато заспивахме, предвкусвахме, че утре двата часа преди сутрешната дажба няма да са скучни.
На императора също внесоха креват и завивки и той тихо легна до кофата за по нужда.
През хиляда деветстотин и шестнадесета година в дома на московския локомотивен машинист Белов влиза непознат снажен старец с руса брада и се обръща към набожната жена на машиниста: „Пелагея! Имаш дете на годинка. Пази го за Господа бога. Ще дойде време — отново ще те навестя.“ И си отива.
Кой е бил този старец, Пелагея не знае, но той изрича това толкова ясно и величествено, че думите му покоряват майчиното й сърце. И тя пази детето повече от очите си. Виктор расте кротък, послушен, набожен, често му се явяват ангели и Богородица. После по-рядко. Старецът не се появява повече. Виктор учи за шофьор, през 1936 г. го вземат в армията, служи в Биробиджан, в авторота. Ни най-малко не е разпуснат, но може би тъкмо с тази си нешофьорска тихост и кротост спечелва сърцето на едно момиче от волнонаемните и пресича пътя на своя взводен командир, ухажващ това момиче. През това време при тях пристига за маневри маршал Блюхер и тъкмо тогава неговият личен шофьор тежко заболява. Блюхер заповядва на командира на авторотата да му изпрати най-добрия си шофьор. Ротният командир извиква взводния, който веднага се сеща да пробута на маршала своя съперник Белов. (В армията е често така: издига се не този, който е достоен, а от когото искат да се отърват.) При това Белов не пие, работи съвестно, няма да те подведе.