Хвани юздите на съдбата
- Автор: Улф Джоан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хвани юздите на съдбата». Краткое содержание книги:
След малко заговорих с треперещ глас:
— Много съжалявам. Не знам какво ми става. Никога не съм плакала така.
— Не бива да се срамуваш от сълзите си, Кейт — отговори той.
Аз бях на друго мнение.
— Сълзите не могат да променят нищо — обясних. — Плачът само обезсилва.
— Това не е вярно — отговори той.
— Напротив, вярно е.
Ейдриън не каза нищо.
— Ти никога не плачеш, Ейдриън — прошепнах до гърдите му.
Усетих как гръдният му кош се разшири в дълбоко вдишване, а после отново се сви. И още веднъж. Когато заговори, той го направи съвсем бавно, сякаш някой му изтръгваше думите със сила:
— Знаеш ли колко хора съм убил при онази прославена атака, Кейт?
Бях толкова слисана от смяната на темата, че вдигнах глава.
— Ти си унищожил целия ляв център на французите — отговорих уверено.
Лицето му беше побеляло от напрежение. Внезапно осъзнах значението на странните думи, които беше изрекъл. „Знаеш ли колко хора съм убил аз?“ — беше попитал той.
— Големи ли бяха нашите загуби? — пошепнах едва чуто.
— Аз взех решението да нахлуем зад френските позиции. Аз взех решението да се насочим към оръдията. По обратния път бяхме обкръжени от цял полк на френската лека кавалерия. Загубите ни бяха огромни.
Лицето му беше безизразно. Мразех, когато изглеждаше така.
— Никой няма да потърси вината у теб, Ейдриън.
Той разтърси нетърпеливо глава. Не това искаше да чуе.
Прокарах пръст по линията между веждите му, опитвайки се да я загладя. При това се запитах защо ми бе разказал тази история. Той се залюля леко на стола и аз отново облегнах глава на гърдите му.
— Когато битката най-после приключи, реших да се върна през полето до мястото, където ни бяха обкръжили — за да видя има ли още живи и ако мога, да им помогна. — Усетих колко напрегнати бяха тялото и гласът му. Страшният спомен беше оживял в съзнанието му. — Как да ти опиша какво видях там? На полето лежаха хиляди мъртви, а сред тях хиляди ранени, които пищяха от болка. Това беше по-страшно от ад, Кейт. — Устата му докосна главата ми, дъхът му раздвижи косата ми. — Тогава се разплаках — прозвуча твърдият му глас. — Не виждах къде стъпвам, защото от очите ми се лееха сълзи.
Столът се полюляваше ритмично и движението му беше странно успокояващо. Притиснах се до него, за да усетя топлината и силата му, но не можах да откъсна мислите си от онова, което ми беше казал.
— Виждаш, че и аз съм плакал, Кейт. И не се срамувам от сълзите си. Както и ти не бива да се срамуваш, че оплакваш баща си. — Той вдигна брадичката ми, за да го погледна. — Има събития, които заслужават този изблик на чувства — заключи твърдо той.
Никога не бях срещала толкова силен и едновременно с това чувствителен човек. Господи, колко го обичах! Когато отново го погледнах в очите, бях готова да дам воля на чувствата си, да му призная любовта си. Не знам какво ме задържа. Всъщност днес вече го знам. Беше гордостта. Проклетата ми гордост.
Един ден неизбежно щях да му го кажа, но не сега. Не сега.
Вместо това прошепнах:
— Благодаря ти, Ейдриън. — Отново облегнах глава на гърдите му. — Вече се чувствам много по-добре.
Той продължи да ме люлее като бебе.
23
Петъчното утро изгря рано и възвести блестящ, не помрачаван от нищо, пролетен ден. Гвинеите щяха да се проведат при идеално време на идеална писта. Луиза и аз заминахме за Нюмаркет при безоблачно небе и по пътя се възхитихме на нацъфтелите череши, които приличаха на бяла пяна. Тревата пък беше изпъстрена с камбанки и теменужки.
По време на пътуването Луиза бъбреше весело и безгрижно — за мен това беше сигурен знак, че Пади не й е казал нищо за намерението ни. Отговарях й, доколкото можех, защото бях изцяло заета с мрачните си мисли. Непрекъснато си припомнях какво беше станало последния път, когато някой се бе опитал да установи идентичността на Алказар.
Мили боже, не позволявай да се случи нещо на Пади, молех се пламенно. Моля те, моля те, нека се върне жив и здрав.
Хиподрумът беше оживен, както винаги в този ден, и всички изказваха предположения за изхода на надбягванията и шансовете на Касъл Рок. Младият жребец на Стейд беше ярко изявен фаворит и ако някой букмейкър възнамеряваше да го отстрани, ситуацията беше почти идеална. Колкото и да мразех Стейд, не исках да сторят зло на коня. Можех само да се надявам, че през последните двадесет и четири часа Касъл Рок е бил охраняван с изключително внимание.
Цяла сутрин се оглеждах за Стейд, но можах да го видя едва след края на второто надбягване в компанията на сър Чарлс Барбъри.
Хари го откри едновременно с мен.