СИК
- Автор: Стоев Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «СИК». Краткое содержание книги:
А всъщност е някакъв вид социален бунт. Опит на младите, знаещи и можещи хора да се докопат до парите на „белите якички“.
Балзак казва, че зад всеки милион стои едно престъпление. Сигурно е знаел какво говори. От времето на неговите романи досега вечността е отброила 0,5 секунди. Нищо не се е променило.
Богатите стават все по-богати, бедните все по-бедни. Шансът на смелите не се различава от този на Робин Худ. Те трябва да се намесят силово в политиката на оядените чиновници, за да вземат част от това, което им се полага.
По някаква случайност имахме късмета да се срещнем от основните участници в тези събития. И ви ги представяме.
Нямаше как да спрем Женята. Мина с огромна скорост покрай даскала, дръпна чантата и в същият момент алфа-ромеото започна да го преследва. Хората наоколо си изкараха акъла. В първия момент дори ние се същисахме донякъде, но сетне подвикнах на Иван:
— Карай, да го приберем тоя идиот! Настигнахме даскала на стотина метра преди отбивката към булеварда, набутахме го докато се усети на задната седалка и аз му нахлупих една от нашите качулки, за да не ни вижда. Нямахме друг полезен ход. Ако ченгетата хванеха Женята, щяхме да накараме този педераст да отрича до последно каквато и да било агресия върху него.
— Какво правите бе, пичове? — опита да се прави на изненадан той.
— Чак сега ще ти разкажа аз къде расте лимонтозуто — цапардосах го жестоко по главата. И дружески го посъветвах: — Моли се всичко да мине добре, защото иначе ще забравиш цялата си наука само за един час!
След това го закарахме до най-близкото езеро. Вързахме ръцете и краката му на „люлка“ и го оставихме да гледа тъпо напред без да ни вижда. През цялото време се опитвах да се свържа със Женята, но в крайна сметка той се свърза с мен. Явно говореше от някакво шумно място, защото едва го чувах.
— Всичко е наред. Успях да им избягам.
— Никога не съм се съмнявал. Държа тук онзи капут и се чудя какво да правя с него.
— Ще ти се обадя след малко — затвори ми той. Даскалът ме беше вбесил. Извадих пълнителя на пистолета си и го опрях в главата му.
— Ей сега ще те гръмна.
— Свършени сте момчета. Ченгетата знаят всичко за вас.
— Така ли? — дръпнах предпазителя аз и натиснах спусъка. Празният пистолет изщрака на милиметри от ухото му.
Човекът буквално откачи от страх. Бог го знае какво си е мислил до този момент, обаче сега наистина разбра, че нещата отиват към лошо.
— Ти ме би най-много — проплака той. — Пуснете ме да си ида или ме застреляйте. Не мога да издържам повече.
— Готово! — съгласих се аз. Взех пистолета на Бори, който беше с пълнител и демонстративно му го показах. След това се присегнах за моя и му го наврях в устата. Даскалът изпадна в ужасна криза. Квичеше като недозаклано прасе. Не му се разбираше нищо, макар че очите му всъщност издаваха всичко. Едва не изхвръкнаха от орбитите си. Натиснах спусъка, пистолетът изщрака и този път нервите не му не издържаха. За момент си помислих, че е изгубил съзнание.
— Всичко ще ви кажа, всичко ще ви кажа, всичко ще ви кажа… — повтаряше като побъркан той.
— Няма нужда — потупах го по темето. — Ние вече знаем.
Захладняваше все повече, но не смеехме да мръднем от езерото без разрешение. На четвъртия час Женята най-сетне отново звънна.
— Оставете го вързан и до десетина минути да ви няма — изрепчи се той.
— Я не ми се прави на началник! — срязах го аз.
— Поли, братче — смекчи гласа си Женята и веднага ми стана ясно кой е дал разрешение даскала да бъде екзекутиран.
Оставихме го вързан, качихме се на колата и излязохме на алеята. След стотина метра накарах Иван да спре. Изтичах обратно в тъмното и се скрих в сянката на едно дърво. Не чаках дълго. Първо пристигнаха Данкина и Ганеца, а след тях и Бесника. Натовариха даскала като чувал в колата и отпрашиха нанякъде. По това време аз следях организацията, защото исках да знам всичко, каквото става в нея. Нямах никакво намерение да ме ползват като дребна пионка.
Късно вечерта все пак стигнахме до Поли. В апартамента му влязох само аз, а Женята вече беше вътре. Стоте хиляди марки лежаха разпиляни по масата. Правилата бяха такива — един лев да вземеш, трябваше да го дадеш на някой от главните акционери, а те решаваха как да го разпределят. Ако някой от бригадирите си позволеше да ги разпредели сам, наказанието беше начупване, а можеше да стигне и до смърт.
— Добра работа свършихте, момчета! — изгледа ни отдолу нагоре Поли. Не изглеждаше особено весел, нито пък доволен. Явно полицейската намеса бе смутила и него.
— Къде отмъкнахте даскала? — попитах аз.
— Никой не може да си позволява да застава срещу организацията! Най-малко да търси помощта на полицията.
— Това какво означава?
— Това означава следното — не ми обърна внимание Поли. — Организацията взема обичайните трийсет хиляди марки, аз също смятам да си оставя трийсет хиляди марки, а останалите четиридесет си ги делете със Женята както искате! — Поли побутна парите към нас.
— Ами другите двама?
— За тях вие решавате:
Мобилният телефон на Женята имаше особен и изключително дразнещ звук. Винаги съм го ненавиждал. Разкудкудяка се с нарастваща сила, Женята го вдигна без да каже дума, изслуша какво му говорят отсреща и кимна на Поли.