Оковният пръстен
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оковният пръстен». Краткое содержание книги:
Но всичко това се променя, когато бащиният й покровител загива от предателска ръка. Скоро баща и дъщеря бягат, за да спасят живота си, а не след дълго Фиамета остава сама. И може да я спаси само едничкото й магическо творение…
Фиамета и приорът се сблъскаха в стремежа си да заобиколят масата по-бързо. Приорът коленичи до кървящата глава на Монреале и понечи да го докосне, но се поколеба, явно се боеше да не прекъсне някоя все още действаща магия. Но не беше останало нищо, което да прекъсне. Фиамета го усещаше ясно. С кръга и със заклинанието беше свършено.
— Отче? Отче! — извика паникьосано приорът. Лицето на Монреале беше мъртвешки бледо, нашарено от червени петна. От опърлените му вежди се носеше силен дъх на изгоряло. Преодолял колебанието си, приорът притисна ухо до гърдите на Монреале.
— Нищо не чувам…
Фиамета изтича до шкафа, грабна парче счупено огледало и го бутна под носа на абата.
— Замъглява се. Диша…
Перото изпъшка. Амброзио лежеше безжизнен като абата.
— Какво стана? — попита приорът. — Вители ли отвърна на удара им?
— Да, но… ответният удар на Вители можеше да бъде овладян. Би трябвало да бъде овладян. Всичко стана заради излишеството от топлина и сухата като прахан върбова пръчка. Абат Монреале допусна да се събере твърде много топлина.
Приорът се намръщи при тази критика и отри кръвта от надигащата се цицина върху челото на Монреале. После опипа черепа му.
— Не е счупен, струва ми се. Скоро трябва да се свести.
„Едва ли.“ Не само ударът по главата обезсилваше Монреале, а и заклинанието, обърнато срещу източника си — тя не беше сигурна как точно го е постигнал Вители, но почти виждаше една тъмна ръка да притиска лицето на Монреале, така както човек задържа врага си под водата. Странно. Тя разтърси глава. Напоследък й се бе събрала прекалено много магия и сетивата й сякаш бяха придобили една почти болезнена, нова чувствителност. Може би Амброзио щеше да успее да вдигне ръката на заклинанието, когато се свести. Ако се свестеше.
Брат Перото седна без чужда помощ. Брат Амброзио най-после отвори очи, но беше замаян и отнесен. След като се огледа сащисано за последен път, приорът изтича да доведе главния лечител брат Марио. Лечителят нареди на няколко монаси да пренесат поразените мъже в леглата им. Фиамета чакаше Марио да я попита какво е станало, но той не го направи, така че тя се опита да му обясни.
— Ти! — Перото, подрепян от двама монаси, се обърна към нея. — Ти развали заклинанието. Не ти е мястото тук!
— Аз? Абат Монреале ми нареди да присъствам! — сопна му се Фиамета.
— Нечиста… — простена Перото.
Фиамета го изгледа възмутено.
— Как смееш! Аз съм девица! — „И толкова по-жалко.“ И обречена да си остане такава, предвид спасителната операция, на която можеше да се надява Тур при така стеклите се обстоятелства. Поне докато лозимонските войници не превземеха манастира. Трябваше ли да се самоубие преди падането на „Свети Джеронимо“? Но това също влечеше след себе си вечно проклятие. Сърцето й гореше от ярост и бяс. Защо трябваше тя да умира и да бъде прокълната заради мъжки престъпления? По-скоро би се борила със зъби и нокти, за да избегне мрачната съдба на жените и сирачетата.
Приорът я хвана за лакътя и я побутна към галерията покрай правоъгълния вътрешен двор.
— Той не искаше да те обиди. Но все пак не е редно да бъдеш в тази част на сградата. Върни се при жените и остани там, Фиамета.
— Докога? Докато лозимонците превземат стените?
— Ако абатът не се свести скоро след този удар… — Приорът облиза сухите си устни.
— Направено му е заклинание. Няма да се свести, докато заклинанието не се вдигне. Все има начин да се определи как да бъде вдигнато. Вители работи при същото неблагоприятно разстояние като нас.
— Ще се погрижа лечителите да направят, каквото могат.
— Трябва ни нещо много повече от лечител!
— Каквото и да си говорим, останали са ни само лечителите, освен ако Амброзио не дойде на себе си.
— И какво ще правите, ако никой от двамата не се оправи скоро?
Раменете на приора се изгръбиха, сякаш цялата тежест на абатските отговорности се бе стоварила внезапно върху тях.
— Ами… ще изчакам да мине нощта. Може би утрото ще ми бъде по-добър съветник. Но ако пратениците на Феранте дойдат отново… може би ще е по-добре да се предадем при техните условия. Преди да е станало твърде късно.
— Да се предадете на Феранте? Мислите, че ще спази собствените си условия за повече от пет секунди? — извика Фиамета.
Приорът сви безсилно юмруци.
— Върви при жените, Фиамета! Не разбираш основния принцип на мъжките дела!
— Какъв основен принцип? Спасявай собствената си кожа, пък нека дяволът вземе тези най-отзад? Разбирам го много добре, благодаря!