Играта на Джералд

Лудостта би била облекчение, но лудостта отказваше да дойде. Сънят също. Смъртта можеше да победи и двете, а мракът със сигурност щеше да го направи. Но тя можеше само да лежи върху леглото, тя съществуваше в една мътна мръсно-маслинена реалност, която мускулните й спазми пронизваха с пищни експлозии от болка. Спазмите имаха значение, също и нейната ужасна, изтощителна нормалност, но това като че ли бе всичко — светът извън тази стая например определено бе престанал да носи за нея някакъв реален смисъл. Всъщност тя все по-силно започваше да вярва, че извън тази стая няма никакъв свят, че всички хора, които някога са го населявали, сега са отишли на някакъв екзистенциален изпит по актьорско майсторство, а пейзажът е опакован като сценичния декор след някоя от любимите на Рут постановки на колежанското драматично общество.

Времето представляваше студено море, през което съзнанието й се люшкаше и напредваше подобно на тромав ледоразбивач. Гласове идваха и си отиваха като фантоми. Повечето говореха вътре в главата й, но известно време Нора Калигън й говори от банята, а в друг момент Джеси проведе разговор с майка си, която като че ли се мяркаше в коридора. Тя бе дошла да й каже, че никога нямало да се забърка в такава каша, ако се е грижела по-добре за прибирането на дрехите си. „Ако ми даваха по един петак за всеки комбинезон, който съм вдигала от ъгъла и обръщала налице — каза майка й, — щях да купя Кливландските газови заводи.“ Това навремето бе един от любимите й изрази и Джеси изведнъж се сети, че никоя от тях никога не я бе запитвала защо са й притрябвали Кливландските газови заводи.

Продължаваше немощно да се раздвижва, ритайки с крака и мърдайки нагоре-надолу ръцете си, доколкото позволяваха белезниците и собствените й отслабващи сили. Но не го правеше от желание да поддържа тялото си готово за момента, в който най-сетне ще й хрумне правилната възможност за бягство, защото накрая бе разбрала с главата и сърцето си, че вече не съществуват никакви възможности. Тази с кутийсата крем беше последната. Сега тя се раздвижваше само защото гимнастиката сякаш малко облекчаваше спазмите. Въпреки упражненията усещаше как студът пропълзява в стъпалата и ръцете й, настанява се в кожата й като коричка лед, а после тръгва навътре. Това не приличаше на съненото усешане, с което се бе събудила тази сутрин, повече приличаше на измръзването й при един дълъг следобед на ски в провинцията през ученическите години — зловещи сиви петна върху опакото на едната ръка и по единия прасец, не добре покрит от калцуна, мъртвешки петна, които изглеждаха непроницаеми дори за парещата горещина от камината. Тя предполагаше, че това изтръпване накрая ще вземе връх над спазмите и че в крайна сметка смъртта й може да се окаже почти благословена — като заспиване в снежна преспа — но пък напредваше прекалено бавно.