Пътят към Омаха
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят към Омаха». Краткое содержание книги:
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=65509
— Кое не е редно? — запита подвижната реклама на облеклата „Брукс Брадърс“. — Казах ти какво изпитвам.
— Толкова много от нашите адвокати се отбиват тук след работа… а освен това, аз те познавам само от час и нещо. Хората ще говорят разни работи.
— Нека си говорят, сърце мое! Какво те засяга? Аз изложих случая си съвсем ясно и държа да ми отвърнеш със същото. Тези инфантилни идиотки, с които се предполага, че трябва да излиза мъж като мен, просто не ме интересуват. Далеч повече предпочитам зрелите жени, жени с опит и богата душевност… Ето, наздраве. — И двамата вдигнаха чашите до устните си, обаче само един преглътна и това не беше банкерът от Айви Лийг. — А, искам да те питам една дреболия по работа, любов моя… Кога мислиш, че нашият изпълнителен комитет ще може да се срещне с господин Пинкъс? Става въпрос за няколко милиона и много се нуждаем от съвета му.
— Бинки, казах ти… — На това място внезапно замислената секретарка неволно събра погледа си и хлъцна последователно четири пъти. — …Господин Пинкъс не ми се е обаждал през целия ден.
— Не го ли знаеш къде е, сърце мое?
— Изобщо не знам — изобщо — но неговият шофьор, Пади Лафърти, ми се обади да предупредя агенцията за коли под наем, че са ни необходими две коли.
— Наистина ли? Две?
— Спомена нещо за скиорската хижа в Хуксет. Това е в Ню Хемпшир, до границата на щата.
— А, така ли, е това няма отношение към разговора ни, просто досаден бизнес… Ще ме извиниш ли за минута, сладурано. Както се казва, имам някои неотложни нужди.
— Искаш да дойда с теб ли?
— Не съм убеден, че това е приемливо, вълнуваща сърцето ми лейди, ах ти.
— Ау-у! — изписка секретарката, атакувайки мартинито си.
Бинки банкерът се надигна от масата и отиде бързо до телефона на входа на заведението на О’Тул. Пъхна монета и набра номера; от другата страна моментално вдигнаха.
— Чичо Брики?
— А кой друг? — отвърна собственикът на най-голямата кредитна институция в Ню Инглънд.
— Обажда се племенникът ти, Бинки.
— Надявам се, че си заслужил издръжката си, младежо. Иначе не те бива за нищо друго.
— Чичо Брики. Бях наистина блестящ!
— Сексуалните ти завоевания не ме интересуват, Бинки. Какво научи?
— Скиорска хижа в Хуксет. До границата с Ню Хемпшир.
Бинки банкерът така и не се върна на масата и изпълненият с разбиране О’Тул пъхна спиртосаната секретарка в едно такси, плати сметката до нейната обител и помаха за довиждане на сконфузената физиономия зад стъклото с една-единствена дума: — Нищожества.
— Брики се обажда, стари момко. Скиорска хижа в Хуксет, Ню Хемпшир, приблизително на тридесет мили северно от границата, по маршрут деветдесет и три. Казвали са ми, че в тази околност има само две такива места, така че няма да е толкова трудно да се открие. Там ще има два автомобила със следните регистрационни номера… — Банкерът от Ню Инглънд с пепелявия тен на лицето издиктува номерата и изслуша благосклонно похвалата, отправена му от Държавния секретар.
— Много добре, Брики, точно като в доброто старо време, нали така, стари момко?
— Надявам се да е така, защото ако оплескаш и това, изобщо не смей да се вястваш в нашата общност!
— Не се притеснявай, старче. Наричат ги „Гнусната Четворка“ и определено са зверове! Излитат за летище Логън след не повече от час… Мислиш ли, че Смити би се съгласил отново да приеме яхтата ми в неговия клуб?
В подножието на Хуксет, щата Ню Хемпшир, минаваше полунощ, когато един черен микробус с изключени светлини се спусна тихо по шосето и още по-тихо спря пред павирания подстъп към бившата скиорска хижа. Вътре шофьорът с татуировка на изригващ вулкан на челото, която се виждаше ясно под лъчите на лятната луна, се обърна към тримата си съдружници в задната част на превозното средство: — Камуфлаж! — каза лаконично той и тримата бръкнаха в черните си брезентови чанти, извадиха черни маски и ги нахлузиха в пълен синхрон върху главите си. Шофьорът направи същото. — Максимално въоръжение! — продължи татуираният командир на частта със зловеща усмивка под плетената маска. — Искам ги мъртви, всички мъртви! Искам ужас, искам мор; искам да видя кръв и сгърчени мутри, всички тези прекрасни неща, за които така добре сме обучени!
— Както винаги, майоре! — просъска едното човешко подобие и със заучено движение измъкна автомат МАК-10 и пет пълнителя с по осемдесет ленти с патрони всеки, общо хиляда и шестстотин скоростни изстрела.