Птиците умират сами

— Би трябвало вече да е тук — каза Боб, като крачеше нагоре-надолу из гостната, а останалите бяха вперили поглед в него. Като по странно съвпадение в мраморната камина пак гореше буен огън, понеже дъждът беше донесъл хлад и влага.

— И какво смяташ, Боб? — попита Джек.

— Смятам, че е крайно време да тръгнем да го търсим. Може да е ранен, а може да е останал без кон и да трябва да измине целия път пеша. Конят му може да се е уплашил и да го е хвърлил и той да лежи сега някъде и да не може да ходи. Имаше със себе си храна, но тя не би му стигнала за четири дни, макар че от глад не би могъл да умре. Засега по-добре да не вдигаме шум, затова няма да викам хората да се връщат от Нарингенг. Но ако не го намерим до довечера, ще ида при Доминик и утре ще вдигнем цялата област на крак. Ех, защо не побързат ония момчета с телефонните линии!

Фий трепереше, очите й гледаха трескаво, почти диво.

— Сега ще си сложа един панталон — каза тя. — Не мога да стоя тук и да чакам.

— Мамо, остани си в къщи — помоли я Боб.

— Ако е ранен, Боб, кой знае къде и в какво състояние е. Ти изпрати пастирите в Нарингенг и тук няма достатъчно хора, за да го търсите. Ако аз тръгна с Меги, двете все ще можем да се справим, но ако Меги е сама, трябва някой от вас да я придружава и тогава от нея няма много полза, а от мен — никак.

Боб склони.

— Добре тогава. Вземи коня на Меги — нали с него дойде при пожара. Всеки да вземе пушка и много патрони.

Те пресякоха потока и навлязоха в самото сърце на опустошенията. Докъдето поглед стигаше, никъде не бе останало нищо зелено или кафяво — само мокри черни въглени, които, колкото и невероятно да беше след толкова часове дъжд, все още димяха. Всяко листо по дърветата се беше сгърчило в навита висяща нишка, а там, където е имало трева, се виждаха на места малки черни купчинки — овце, погълнати от огъня — или по-голяма купчина от вол или глиган. По лицата им сълзите се смесваха с дъжда.

Боб и Меги водеха малката група, Джек и Хюи бяха в средата, а Фий и Стюърт — най-отзад. Фий и Стюърт яздеха спокойно; всеки от тях се чувстваше сигурен в присъствието на другия. Понякога конете се приближаваха един до друг или отскачаха встрани, стреснати от някакъв нов ужас, но последната двойка ездачи сякаш не забелязваше това. Поради калта напредваха бавно и трудно, но овъглената сплъстена трева се стелеше като рогозка и служеше за опора на конете. И след всеки метър очакваха да видят Пади да се появи на далечния равен хоризонт, но него го нямаше.

Със свити сърца те разбраха, че пожарът е започнал по-далеч, отколкото смятаха — в пасбището Уилга. Буреносните облаци са прикривали сигурно дима, докато огънят е напреднал доста. Образувала се беше поразителна граница. Отсам рязко очертаната линия всичко беше само черна лъскава смола, а оттатък земята си беше, каквато я знаеха: кафеникаво синя и мрачна в дъжда, но жива. Боб спря и се обърна да го чуят всички.