50.
Правителството в изгнание
Изтощеният пратеник седеше в ъгъла на залата на Съвета, наметнат с одеяло, отпиваше от димящата чаша със супа и слушаше. Мократа му козина все още стърчеше на сплъстени кичури от плуването в ледената вода, което го беше довело до целта на опасното му пътуване.
„Цяло чудо е, че изобщо е успял да стигне дотук — си помисли Меган Онийгъл. — Всички шпиони и разузнавателни групи, които пратихме на брега, изчезнаха, макар да бяха съоръжени с най-качествена екипировка. Но този малък шим стигна до нас на мъничък сал, направен от отсечени дървета и с платна от домотъкан брезент. И носи съобщение от сина ми.“
„Съобщение от Робърт — помисли си тя в почуда. — Той е жив. Свободен е. Помага в предвождането на армия.“ Не знаеше дали да ликува, или да потрепери от тази мисъл.
Трябваше да се гордее с това, естествено. В момента Робърт може би беше единственият свободен човек на повърхността на Гарт.
„Възможно е в него да има повече от баща му, отколкото ми се иска да видя.“
Сам Тенас беше пилот на космически кораб, който спираше на Гарт на всеки пет години — един от тримата космонавти, съпрузи на Меган. Всеки от тях прекарваше у дома само по няколко месеца — почти никога по едно и също време — и после отново отлиташе. Други жени може би нямаше да успеят да се справят с такава ситуация, но това, което уреждаше космонавтите, отговаряше на нуждите й на политик и работеща жена. От тримата единствено Сам Тенас я беше дарил с дете.
„И аз никога не съм искала синът ми да бъде герой — разбра тя. — Бях толкова критична към него и предполагам, че всъщност изобщо не съм искала да стане като Сам.“
Ако Робърт не се беше оказал толкова изобретателен, сега можеше да е в безопасност — интерниран на островите с останалата част от човешкото население, и да се занимава с хобито си на плейбой заедно с приятелите си — вместо да се занимава с отчаяна, безполезна битка срещу всемогъщ враг.
„Е — сама се успокои тя, — писмото му навярно преувеличава.“
Удивеното мърморене на правителството в изгнание се усилваше. Обсъждаха съобщението, отпечатано върху дървесна кора със самоделно мастило.
— Кучи синове! — изруга полковник Милчамп. — Значи затова винаги са знаели къде сме и какво се готвим да правим, още преди да сме започнали! Оптични нишки!
— Обяснете, полковник — каза Меган.
— Те ги засичат! Всяка жица, телефонен кабел, комуникационна тръба… почти всички видове електроника на планетата! Всички те са настроени да резонират на вероятностен сектор, който проклетите птички могат да приемат… — Полковник Милчамп се задъха от гняв.
Озадачението на Меган сигурно се беше изписало на лицето й.
— Навярно аз мога да ви обясня, госпожо координатор — каза Джон Кайли, висок мъж с бледото лице на човек, прекарал целия си живот в космоса. Мирновременната професия на Кайли беше капитан на вътрешносистемен цивилен товарен кораб. Търговският му съд бе взел участие в безполезната космическа битка — един от малкото оцелели, ако това беше правилната дума. Победена, разбита, накрая предала се на обстрелващите я губруански бойни планетоиди по комуникационния си лазер, развалината на „Есперанца“ стигна до Порт Хеления, само защото врагът беше зает да укрепва положението си в системата Гимелай. Нейният капитан сега изпълняваше ролята на съветник на Меган по военнокосмическите въпроси.
