Беднякът милионер
- Автор: Сваруп Викас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беднякът милионер». Краткое содержание книги:
Само това чувам от Шанкар, а когато се събужда на другата сутрин, си е същият шестнайсетгодишен младеж като преди, с нечленоразделен говор. Но си спомням думите за синия дневник. Претършувам стаята му и го намирам скрит под леглото му.
Вътре има много листа от скицник, всичките изрисувани с красиви портрети на жена. Рисунките са много точни, до най-малката подробност. Но аз стоя, вкаменен не от съвършенството им, а от образа, който разпознавам на тях. Жената в дневника е Свапна Деви.
— Знам какво криеш през цялото време, Шанкар. Знам, че Свапна Деви ти е майка — казвам аз на приятеля си, със синия дневник в ръка.
Очите му се разширяват от ужаси и той се опитва да издърпа тетрадката си.
— Ккрз хз уксиф ху акину — пищи той.
— Вярно е, Шанкар. Разкрил си мръсната й тайна и тя те е изхвърлила от къщата. Тогава си изгубил дар слово. Мисля, че майка ти е живяла цял живот с тази вина. Сигурно затова не ти иска наем и ти дава пари. Но аз отивам още сега при нея, за да поискам да плати за лечението ти.
— Ик, ик, ик, лгзкхоз акип кк пк ху хджху — плаче той. Но аз вече съм се отправил към „Свапна Палас“, за да проведа откровен разговор с Рани Сахиба.
Отначало Рани Сахиба отказва да се срещне с мен, с извинението, че трябва предварителна уговорка. Аз обаче не мърдам от прага й цели два часа и тя най-после скланя.
— Добре, защо си дошъл да ме безпокоиш? — пита тя нагло.
— Знам тайната ви, Свапна Деви — казвам й аз в лицето. — Открих, че Шанкар е ваш син.
Царствената й маска за миг се свлича от лицето й и то побледнява, но бързо се окопитва и ме смразява с презрението си.
— Ах ти, непотребно хлапе, как смееш да отправяш такава вулгарна клевета? Нямам никакво родство с Шанкар. Само защото съм показала малко милосърдие, ти решаваш, че ми е син, така ли? Веднага се омитай или ще наредя да те изхвърлят!
— Ще си ида — отвръщам аз, — но едва след като взема четиристотин хиляди рупии от вас. Трябват ми за лечението на Шанкар. Заразил се е с бяс.
— Ти си откачил! Да не мислиш, че ще ти дам толкова пари? — изписква тя.
— Ако не взема парите, до двайсет и четири часа Шанкар ще умре от хидрофобия.
— Не ме интересува, не ме закачай повече.
А след това изрича най-отвратителните думи, които някога съм чувал от нечия майка:
— Може би за него така ще бъде най-добре. Бедното момче ще се отърве от мъките. И да не си посмял да лъжеш, че ми е син — казва тя и хлопва вратата.
Стоя на стъпалата със сълзи в очите. Аз поне съм имал късмета майка ми да ме изостави още при раждането. Майката на Шанкар го е изхвърлила по средата на живота му, а сега отказваше и пръста си да мръдне, за да предотврати надвисналата над него смърт.
Връщам се при Шанкар с натежало сърце. Думите на Свапна Деви продължават да кънтят в ушите ми като удари на чук. Тя иска Шанкар да умре като бясно куче. Бедността за мен никога не е била такова проклятие, каквото е сега. Ще ми се да можех да обясня на кучето, което го бе ухапало, че преди да ръфне някого, е добре да провери дали този човек може да си позволи ваксината.
На следващия ден правя нещо, което не съм правил от десет години. Моля се. Отивам в храма на Дурга и поднасям цветя за оздравяването на Шанкар. После паля свещ в „Свети Йоан“. В „Кали Масджид“ скланям глава пред Аллах и го моля за милост към Шанкар. Но силата на молитвата се оказва недостатъчна. Шанкар агонизира цял ден, а болката обхваща на практика цялото му тяло. Дишането му става неравномерно.
Спуска се нощта. Безлунна е, но това не си личи в пристройката заради отразената светлина на хилядите лампи, запалени в „Свапна Палас“. Там се вихри тържество. Дошли са полицейският комисар, областният съдия и куп бизнесмени, видни обществени личности, журналисти и писатели. Във въздуха се носят тиха музика и смях. Чуваме звънтенето на чашите, жуженето на разговорите, подрънкването на монети. С изключение на тези звуци, в стаята ми цари зловеща тишина, нарушавана само от затрудненото дишане на Шанкар. На всеки половин час тялото му се разтърсва от силни конвулсии. Но най-много му пречи гъстата, жилава храчка, заседнала в гърлото му. Вече изпада в спазми само при вида на чаша вода. Най-лекият повей води до същия резултат.
Сред многото болести, от които може да умре човек, вероятно най-жестоката е хидрофобията, при която водата, предназначена да дава живот, причинява смърт. Дори раково болният може да храни някаква надежда, но този с бяс — никаква.