Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Никълъс бе спасен от Тао-тао и дълбоките води. Усети експлозията не физически, а по-скоро с душата си, която спазматично регистрира полъха на смъртта. Беше достатъчно далеч от епицентъра и когато се измъкна от водата на километър-два надолу по течението, не мислеше толкова за радиацията, колкото за крайното изтощение на тялото си.

Когато се прибра в Токио, там вече го чакаха Кроукър и Веспър. Останаха в дома му цял следобед и дори част от вечерта, разменяйки информация за събитията от последните три дни.

— Господи! — въздъхна Кроукър. — След всичко, което ни разказа Сърман, аз просто не мога да си представя последиците от експлозията на „Факел“!

— За щастие Плаващият град беше построен на много отдалечено място и загинаха единствено неговите обитатели — отвърна Никълъс. — Въпреки това районът трябва да бъде проверен от експерти по ядрено замърсяване, на които ще се наложи да претърсят и речното дъно за втория „Факел“…

— Ужасен урок за всички, които имат желание да си играят с ядрено оръжие! — потръпна Веспър. За разлика от мъжете тя беше права и крачеше напред-назад из дневната. Никълъс забеляза нервността, която я обзе след вечерята. Беше отскочил до банята да смени бинтовете на изгорената си дясна ръка и случайно я чу да разговаря по телефона.

Легнаха си рано, но той не успя да заспи, пред очите му продължаваше да бъде ужасната картина на експлозията. Виждаше собственото си тяло, потънало дълбоко във водите на бистрия планински поток, виждаше и Майк Леонфорте зад волана на камиона, натиснал до дъно педала за газта. Изпитваше мъчително желание да усети последните мигове от живота му — беше съвсем ясно, че именно той — Майк Леонфорте, беше го спасил. Може би го беше направил, за да прекъсне връзката си с Рок, който, според собствените му думи, вече беше станал излишен… А по странна ирония на съдбата Никълъс беше направил всичко възможно да го спаси от смъртта в онзи ужасен миг, в който Рок беше насочил гранатомета си към камиона…

На стената помръдна сянка и той извърна глава.

— Никълъс? — долетя гласът на Веспър. — Мога ли да вляза?

Той се надигна от футона и включи нощната лампа с абажур от оризова хартия. Тя пристъпи в стаята и коленичи до него.

— Зная, че искаш да прекараш известно време с приятеля си…

— Честно казано, наистина е така.

Тя помълча малко, после тръсна глава:

— Имам заповед да те отведа във Венеция.

— Във Венеция ли? Защо?

— Знаеш защо.

— Оками?

— Иска да те види — кимна тя.

Изведнъж го напуши смях. Месеци наред отчаяно се беше опитвал да открие този човек, двамата с Кроукър се бяха подлагали на какви ли не опасности, за да го спасят… И сега — хоп! Ела, че те викам! После си даде сметка, че Оками все още трябва да се крие. Не бяха открили онзи, който желаеше смъртта му. Вътрешният съвет отпадаше, просто защото престана да съществува. Дидалъс също беше мъртъв. Кой остана?

Потъна в блясъка на яркосините й очи и се приготви да откаже. Даде си сметка, че във Венеция ще трябва да се срещне с Челесте, а не беше сигурен, че сега, след появата на Коей, все още иска това…

После, тласкан от неизвестен импулс, кратко кимна с глава:

— Можем да заминем утре сутринта.