Изгубеният свят

Малкото

Събраха се около масата в караваната, край малкото тиранозавърче, което упоено беше положено върху плот от неръждаема стомана. Големите му очи бяха затворени, върху муцуната му беше сложена кислородна маска от прозрачна пластмаса. Тя прилягаше почти плътно. Чуваше се съскането на кислорода.

— Не можех да го оставя просто така — каза Еди. — Помислих си, че бихме могли да оправим счупения крак.

— Но, Еди… — поклати глава Малкълм.

— Бих му една инжекция морфин от аптечката — продължи Еди — и го донесох. Виждате ли? Кислородната маска му е почти по мярка.

— Еди — каза Малкълм, — така не бива да се прави.

— Защо? Какво пречи? Ще го излекуваме и ще го върнем.

— Това е намеса в системата.

Радиото изпращя.

— Постъпката ти е удивително неразумна — обади се Левин. — Удивително.

— Благодаря ти, Ричард — отвърна Торн.

— Изцяло съм против да водим животни при караваните.

— Сега вече е късно да мислим за това — намеси се Сара. Тя застана до раненото животно и започна да прикрепя електродите към гръдния му кош. Чуха пулса. Беше много ускорен, повече от сто и петдесет удара в минута. — Колко морфин му сложи?

— Ами… — отговори Еди. — Колкото… знаеш, цялата спринцовка.

— Колко е това? Десет кубика?

— Струва ми се. Може би двайсет.

Малкълм я погледна.

— Колко време ще трае ефектът?

— Нямам представа — отвърна тя. — Упоявала съм лъвове и чакали. При тях дозата е в зависимост от телесното тегло. С малките обаче нещата са непредсказуеми. Може би няколко минути, може би няколко часа. За малките тиранозавърчета обаче не знам абсолютно нищо. По принцип това зависи от метаболизма, обмяната на веществата, а доколкото виждам, тук нещата са доста ускорени, както при птиците. Сърцето бие много учестено. Искам само да кажа, че трябва да го махнем оттук колкото е възможно по-бързо.

Тя взе малкия трансдюсер на ултразвуковия видеозон и го доближи до крака на животинчето. Обърна се през рамо, за да види екрана, но Кели и Арби бяха застанали пред него.

— Моля ви, дръпнете се. Нямаме много време. Моля ви.

Те отстъпиха назад. Сара огледа зелено-белите очертания на крака и костите. Много приличаха на птичи, на лешояд или на щъркел. Придвижи трансдюсера и пак се вгледа в изображението.

— Да… ето ги костите на стъпалото… ето ги тибията и фибулата, двете основни кости в долната част на крака…

— Защо костта е с различни оттенъци? — попита Арби. По костите се забелязваха бели петна.

— Защото животното е малко — отговори Сара. — Костната му система не се е калцирала напълно. Вероятно това животинче още не може да ходи. Ето, вижте колянната става. Това са кръвоносните съдове, които оросяват капсулата…