Скулптора

Двамата детективи влязоха в кабинета. Робърт кимна леко на полицайката. Тя му отвърна със същото и излезе.

Шерил седеше на кафяво протрито канапе за двама. Коленете й бяха притиснати едно до друго, а ръцете й стискаха чашата с вода в скута й. Тялото й изглеждаше напрегнато и сковано. Гримът й се беше размазал по лицето от сълзите и тя не си беше направила труда да го избърше. Очите й бяха зачервени от плач.

— Госпожице Селърс — каза Хънтър и се наведе, за да я погледне в очите. Внимаваше да се сниши под линията й на зрение, за да се представи в по-малко заплашително положение.

След няколко минути Шерил насочи вниманието си към мъжа пред нея. Робърт изчака, докато погледите им се срещнат.

— Как сте? — попита той.

Тя си пое дълбоко дъх през носа и Хънтър забеляза, че ръцете й отново започнаха да треперят.

— Искате ли още една чаша вода?

Отне й минута, докато схване въпроса. Примига и неуверено промълви:

— Имате ли нещо по-силно?

Робърт се усмихна.

— Кафе?

— Още по-силно.

— Двойно кафе?

Изражението й поомекна. При други обстоятелства вероятно би се усмихнала. Шерил повдигна рамене и кимна.

Хънтър стана и прошепна нещо в ухото на Карлос, който излезе от стаята. Робърт отново приклекна пред Шерил.

— Казвам се Робърт Хънтър и съм полицай от Лос Анджелис. Знам, че днес сте разговаряли с няколко колеги. Искрено съжалявам за случилото се и за онова, на което сте станали свидетелка сутринта…

Шерил долови искреността в гласа му. Погледът й отново се отмести към чашата в ръцете й.

— Знам, че вече сте го направили, и се извинявам, че ще ви помоля да го сторите още веднъж, но бихте ли ми разказали какво се случи от вчера насам, от последния сеанс на доктор Литълуд до часа, когато дойдохте тук сутринта.

Бавно и с треперещ глас Шерил Селърс описа всички събития, за които беше разказала на първите двама детективи, пристигнали на местопрестъплението. Хънтър я изслуша, без да я прекъсва. Разказът й съвпадаше с онова, което вече беше чул.

— Нуждая се от помощта ви, госпожице Селърс — каза той, след като тя приключи. Мълчанието й го подтикна да продължи: — Може ли да попитам откога работите за доктор Литълуд?

Шерил го погледна.

— Започнах миналата пролет. Малко повече от година.

— Спомняте ли си дали напоследък доктор Литълуд е изглеждал развълнуван или нервен след посещението на някой пациент?

Тя се замисли.

— Не си спомням. Той винаги беше един и същ след сеансите и в края на деня — спокоен, отпуснат, забавен… през повечето време…