Кралят-воин

След това беше започнал да се възстановява. Градските първенци се бяха опитали да възвърнат прелестите на лъкатушещите алеи, надвесените над тях сгради и градините.

Сега пожарът бе дошъл отново и в Ренан кипеше безумие.

Двамата с Кимея се бяхме опитали да възвием на север или на изток, но огромната маса отстъпващи майсирци ни беше повлякла на юг, с тях. Успели бяхме да подминем четири техни колони, но само като се движехме на запад, към столицата на Ърей, точно обратно на посоката, в която искахме да побегнем.

Навсякъде препускаха войници, кои увлечени в палежи и грабеж, кои — в плътни колони. Движехме се с тях, без никой да разбере кои сме. На два пъти пияни разбраха, че Кимея е жена, решиха, че е част от плячката ми, и се опитаха да ми я отнемат.

Първия път загинаха двама, а други двама останаха да се гърчат в собствената си кръв. Кимея уби един, разпрах корема на другия и приятелите им се отказаха да насилват.

Говорех свободно майсирски и можех да се движа през гъмжилото. Крещях заповеди като поредния нагъл шамб или шалака, останал без взвода си.

Стигнахме до високите каменни мостове, извиващи се в дъга от островче до островче над Латейн към Ренан, и натискът там се оказа ужасен. Бях на ръба на паниката и се уплаших, че ако продължим срещу тълпата, ще ни премажат. Успях да издърпам Кимея в една ниша в ниския каменен парапет пред моста, встрани от безкрайната гмеж от фургони и хора.

Ако от тази страна на реката цареше лудост, то от другата беше още по-зле. Чудех се какво да правим.

Кимея седеше на парапета и гледаше над тъмните води на Латейн.

— Погледни — каза изведнъж и посочи.

Видях лодка, притисната от течението в най-близкия каменен блок. Беше плоскодънна, умален вариант на прочутите езерни къщи-ладии на Ърей. Спомних си Якоба и страстната ни любов на една такава лодка. Течението почти я беше нанизало в камъка и здравият дървен парапет на едно място се беше счупил. Но доколкото можех да видя, палубата й не беше залята с вода.

— Можем да скочим долу — каза тя. — И ако има гребла, да я измъкнем и да тръгнем по течението, без да се притесняваме повече от майсирците.

— Във Времето на бурите? — отвърнах скептично. Трябваше почти да извикам, за да надвикам врявата. — А и не съм лодкар.

— Аз съм — увери ме тя. — Като бежанка от вашата… армия, доста време плавах на един семеен съд.

Един брадат миризлив войник ме бутна с гърди.

— Да си я разделим тая, а? — дъхът му вонеше на чесън, вино и мръсотия. Още носеше колчан със стрели, но не и лък и ножницата му беше празна.

Ботушът ми се заби в корема му, той изрева и посегна да го хване, главата му се наведе достатъчно, за да го ударя с коляно в лицето, той се свлече и гъстото множество го стъпка в калта.

— Хайде!

Кимея се озова на парапета и бързо се смъкна на тесния разкалян бряг. Качи се на лодката и тя се разклати под нея. Превъртях се през стената и за малко да цопна във водата; тя ме хвана за ръка и се озовах в лодката.