Бягащият ловец

— Например защо убих европеанеца, първо — каза той.

Обясни й колкото можеше по-ясно, макар споменът му да беше все още нещо сумрачно и смътно, нещо, което по-скоро помнеше, че знае, а не в което бе участвал реално. Реконструкция.

Бяха се напили, да. Нещата бяха излезли от контрол, да. Но имаше причина да се случи. Рамон отново го превъртя в ума си. Можеше да обясни казаното от ченгето — жената, смеха. Можеше да се досети, от казаното и премълчаното от близнака му, от онова, което знаеше за самия себе си, за усещането как целият бар се настройва срещу европеанеца, а самият той, Рамон, е на гребена на вълната.

Можеше със сигурност да каже какво беше, когато всички в уличката се бяха отдръпнали, всички, които му бяха подвиквали, за да го окуражат. Чувството за самота и за измяна. Беше станал каквото искаха да е и го бяха изоставили заради това.

Европеанецът, момичето, смехът. Всъщност изобщо не беше заради тях. Рамон не го беше убил, защото шибанякът трябваше да умре или защото жената беше една от тях, а мъжът външен, или за да я защити от насилие. Рамон го беше направил, за да си мислят другите хубави неща за него. Беше убил от нужда да е част от нещо.

Поклати глава и се усмихна. Елена не беше докоснала храната си. Кафето беше хладко, бобът — студен като масата. Очите й бяха впити в неговите, изражението й — неразгадаемо. Рамон сви рамене, изчакваше я да проговори.

— Бил си се заради някаква шибана жена? — попита Елена.

— Не. Не беше така. Онази дама беше с него, но…

— Не ти е харесало как се държи с нея и си предизвикал боя. Пиян егоистичен кучи син! А какво, мамка му, й е на жената, която те чакаше тук? Трябвало е да рискуваш да те убият, задник скапан, заради някаква пута, и за какво?

Рамон усети гнева, надигаше се в гърдите му. Беше й казал, беше оголил душата си пред нея, и единственото, което тя можа да направи, бе да го обърне в някакъв тъп скандал от ревност. Беше й говорил истински, беше й говорил така, както трябваше да си говорят истински любовници — и да получи това. Поредния шибан куп обвинения. Поредния боклук. Лицето му се наля с кръв, юмруците му се свиха.

Но после гневът заглъхна, яростта пропадна някъде дълбоко. Елена хвърли чинията си по него, храната се плисна в стената, събра моментално гмеж от стоножки. Рамон гледаше всичко това все едно, че ставаше някъде другаде, с някой друг. Знаел го беше, нали? Знаел беше, че няма да може да го чуе. Че дори да й се обясни по най-добрия възможен начин, тя няма да разбере. „Ако лъвовете можеха да говорят“, спомни си думите на Ибрахим.