Мъртви преди мрак

Трябваше повече да внимавам в думите му, но си помислих, че няма смисъл да обяснявам произхода на Буба.

— Щом като вие двамата с Бил съществувате, предполагам, съществуват и разни други неща — отвърнах, осъзнавайки каква гениална мисъл ме е осенила. Откакто срещнах Бил, не изпитвах вече такава потребност да трупам разни умни идеи за размисли, но нямаше да е лошо да бъда подготвена. — Някой път ще трябва да ми разкажеш.

Снежния човек? Чудовището от Лох Нес? Винаги съм вярвала в Неси.

— Е, аз май по-добре да се прибирам — каза Сам и ме погледна с надежда, понеже все още беше гол.

— И аз така мисля. Но… о, боже… пфу да му се не види!

Хукнах нагоре по стълбите да потърся някакви дрехи. Доколкото си спомням, Джейсън бе оставил някои неща за всеки случай в един от гардеробите горе. В първата спалня открих чифт дънки и работна риза. Под ламаринения покрив бе горещо, тъй като вторият етаж бе на отделен термостат. Слязох долу, наслаждавайки се на прохладата.

— Ето — казах, подавайки дрехите на Сам. — Дано ти станат.

Той изглеждаше така, сякаш му се иска да поднови разговора, но изведнъж осъзнах, че съм в прозрачна нощница, а той нямаше нищо върху себе си.

— Облечи се — произнесох строго. — Направи го във всекидневната.

Изтиках го бързо от стаята и затворих вратата. Реших, че ще се обиди, ако я заключа, така че не го направих. Приготвих се за рекордно кратко време, като облякох чисто бельо, памучната пола и жълтата блуза от снощи. Поизчистих грима си, сложих някакви обеци, прибрах косата си на опашка и я вързах с жълта панделка. Духът ми се повдигна, като се погледнах в огледалото. Но усмивката ми се стопи, когато чух отпред да спира автомобил.

Излязох от спалнята по-бързо и от куршум, надявайки се, че Сам се е облякъл и се е скрил. Той бе направил нещо още по-хубаво, беше се превърнал в куче. Дрехите бяха пръснати по пода и аз ги вдигнах и ги бутнах в гардероба в коридора.

— Добро момче! — рекох поощрително и го почесах зад ушите. В отговор Дийн повдигна полата ми с черната си студена муцуна. — Да ги нямаме такива! — казах и надникнах през предния прозорец. — Анди Белфльор — съобщих на кучето.

Анди изскочи от колата, протегна се продължително и тръгна към входната врата. Отворих я, а Дийн бе застанал до мен.

Изгледах го особено.

— Изглеждаш така, сякаш не си мигнал цяла нощ, Анди. Искаш ли да ти направя кафе?

Кучето се размърда неспокойно до мен.

— Ще ми дойде повече от добре — отвърна той. — Може ли да вляза?

— Разбира се!

Отдръпнах се, а Дийн изръмжа.

— Имаш си добър пазач. Ела тук, приятелче.

Анди приклекна и протегна ръка към колито, което просто не можех да видя като Сам. Дийн подуши ръката му, но не я облиза. Остана между двама ни.