Четвъртата височина

Спомням си, късно през нощта ние излязохме от землянката. Колко хубаво беше! Всичко наоколо — бяло в скреж, нощта студена, звездна и кой знае защо, през този ден съвършено тиха, не се чуваше даже престрелка, като че нямаше война. „И все пак колко красив и чуден е животът!… — каза ми Гуля. — Проклети фашисти!“

Това бе, струва ми се, последният ни разговор. А после започна подготовката, след това започнахме да настъпваме. Нас, както винаги, ни изпратиха на различни участъци и аз вече не я видях. Веднъж тя идвала да ме търси през нощта, но мене ме нямаше. Оставила ми бе само поздрав на едно листче от бележника си. Листчето е мъничко, карирано, а от края има леки кървави следи от ръцете, които са превързвали бойци.

На другия ден вечерта аз като през сън чух, че Гуля загинала. Махнаха ме от предната линия, място не можех да си намеря от скръб, от толкова голяма скръб, че дори и на краката си не можех да се държа: все надолу ме теглеше, все падах на колене. И колко други още наши другари загинаха тогава заедно с Гуля — млади, славни момчета, трудно е да се разкаже! Ето на каква цена ни се удаде тази голяма победа.

Но най-много жалим тук за Гуля и за Алексей Топлин, командир на артилерийски полк. Той беше чудесен, чудесен човек! И Гуля много дружеше с него. Те много хубаво пееха заедно. И заедно ги погребахме.

И това е, струва ми се, всичко. Не, не, не е всичко! Йожик остана без майка, но той ще бъде син на нашата дивизия. Ние всички ще се грижим за него, докато сме живи. Много, много искам да ви успокоя, да ви помогна, мила, та нали и аз имам майка и зная колко съм й скъпа! А всички майки са еднакви. Какво по-тежко може да има на света от загубата на детето? Но нали това е война, нали жертви трябва да има. А Хитлер — той напълно ще ни заплати. Сега ние здраво бием немеца. Той вече презглава бяга, но това е още само началото!