Град на стълби

Взира се в пода. Солният кръг е възможно най-широк, почти от стена до стена; няма начин да стигнеш до вратата, без да минеш през заграждението на мховоста. „Като куче пазач…“

— Какво има зад онази врата? — пита Шара.

Мховостът я поглежда откъм пода, премята се отново и стъпва на крака. Кривва глава като куче и театрално чеше плешивата си глава с един четириставен пръст.

„Божествата — спомня си Шара — можели да бъдат убити единствено с оръжието на каджа. Но по-нисшите вълшебни създания били много по-уязвими и всяко си имало слабо място.“

Стига до решение.

— Колко хора си погълнал по време на принудителния си престой тук?

Съществото отново се превива в престорен смях. Приближава се с танцова стъпка към Зигруд и се прави, че го оглежда, че опипва бедрата му, че го ръчка в корема…

— Смятам, че са били много — казва Шара. — Смятам също, че ти е било приятно.

С едно бързо движение мховостът се озовава пред нея и плъзга бавно пръст покрай човката си — жестът има откровено сексуален подтекст.

Шара поглежда към един от канделабрите наблизо.

— Тези са напълно незаконни, разбира се. — Взема една от свещите и я обръща. От долната ѝ страна, точно както е очаквала, има релефен символ — пламък между две успоредни линии. Емблемата на Олвос — пламък в гората.

— Тези свещи никога не угасват и горят със силна бяла светлина. — Приближава длан над пламъка. — Но топлината, която излъчват… Тя е съвсем реална, не е илюзия.

Мховостът сваля ръка и отстъпва крачка назад.

— На бас, че госпожа Торскени буквално е хукнала към теб. Нали? — тихо казва Шара. — Видяла е малко дете в нужда.