Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
Докато се въртеше неспокойно в леглото, Джек долови смрадта, която изпълваше помещението — миризмата на потни, немити тела. Примесена с мириса на „отрова за плъхове“. Дрога, от която Джек странеше, но без да привлича вниманието. Както впрочем и всеки, който имаше капчица здрав разум. След продължителна употреба почитателите й ставаха невъздържани и агресивни или ги завладяваха състояния на необясним страх и потиснатост. Всяко от тях би могло да доведе до гибел, когато се намираш на старо корито като това.
На времето „Нова Вирджиния“ сигурно е била горд военен кораб, но сега изкормената й черупка бе пригодена за транспорт на всякакъв род стоки — от земеделски, през плът до скрап. За удобства на борда не можеше да става и дума, те бяха на светлинни години. Корабът скърцаше, когато преминаваше в свръхсветлинен полет, скърцаше, когато излизаше от него и трябваше да извърши корекция в курса. Напуканата му външна обвивка ръсеше термоизолиращи плочи, както животните ръсят козина, тръбите свистяха оглушително всеки път, когато се опитваш да пуснеш вода. Ако имаше друга възможност, Джек не би се качил на старото корито.
Но по-добре на „Нова Вирджиния“, отколкото в криогенна капсула. Стига, разбира се, драките и Аш-фарел да не бяха посегнали на мястото, към което пътуваше.
Нечия ръка се пресегна в мрака и го улови за рамото.
— Спиш ли, момчето ми?
Джек едва се сдържа да не се дръпне.
— Не — отвърна тихо.
— Така и си помислих. Слизай и ела да ме заместиш.
Ръката го пусна и Джек се измъкна от хамака.
Скочи на пода, озърна се и последва Хек, който вече вървеше към вратата. На светлината, която се процеждаше през отвора, мъжът изглеждаше като крачещ скелет заради мършавото си прегърбено тяло. Като човек, приучен от малък на дисциплина, Сторм бе свикнал да се подчинява. Пък и по-добре да поиграе на карти, отколкото да лежи ококорен в леглото.
Хек му хвърляше по някой поглед през рамо, докато вървяха по коридора.
— Добре ли върви? — попита Джек.
— Бива засега — отвърна Хек и почеса посивялото си теме. — Залагай колкото искаш, само гледай да не ми намаляваш авоарите. Искам да си върна загубата.
Джек кимна. Отиваха към камбуза, единственото място, където можеха да разчитат на известно усамотение. Хек бе началник на ремонтната бригада. Все още носеше омазнения си комбинезон, който висеше, сякаш бе на закачалка.
— Ти ще поспиш ли?
Хек кимна.
— Вече не съм издръжлив като някога, но няма да им позволя да го разберат.
Джек неволно се усмихна. Хек вероятно пак бе поканил да играят двама от офицерите, откъдето идваше и това настроение „ние срещу тях“. Като един от механиците, Джек беше от по-низшия слой на обслужващия персонал на „Нова Вирджиния“. Тъкмо това обстоятелство го събираше с типове като Хек.
Най-сетне стигнаха камбуза и Хек се провикна от вратата:
— Запознайте се с Джек. Той ще ме замества, докато прегледам обектите.
Макгрю от навигационния отдел отметна глава и се разсмя шумно.
— Обекти, как ли пък не! Старче, признай, че отиваш да подремнеш.
— Може и така да е, а може и да не е — тросна се свадливо Хек. — Но това момче ще ме замества. Някакви възражения?
— Току-що чу едно — вдигна пръст Макгрю. Но останалите се развикаха, че сега не е време за спорове и че нямат нищо против Джек. Макгрю се облегна назад със зачервено лице. Джек се намести на стола, погледите им се срещнаха и Макгрю се усмихна. После сви рамене, сякаш се извиняваше заради буйния си темперамент. Джек пое раздадените карти. Хек остана известно време, крачейки нервно зад гърба му.
Макгрю вдигна глава, а младият, светлокос и черноок офицер до него каза:
— Хайде, Хек, разкарай се. И хапни нещо. Не мога да гледам хърбавото ти тяло.