Ранима близост

— Да пусна ли телевизора? — пита Ивон.

— Не.

— Може да дават нещо леко, нещо…

— Не. — Не искам да се разсейвам. Ако единственото, което ми е останало от теб, е тази огромна болка, искам да й се отдам.

Приготвям се да кажа нещо по-съществено. Отнема ми няколко секунди и енергия, която не мога да си позволя да пилея.

— Виж, радвам се, че дойде, радвам се, че пак сме приятелки, но… по-добре да си вървиш.

— Няма.

— Нищо няма да се случи — уверявам я аз. — Ако се надяваш на някакъв напредък, забрави. Няма да има. Няма да започна да се чувствам по-добре, нито ще загърбя всичко, за да бъбря за нещо друго. Не можеш да ме накараш да мисля за нищо друго. Ще продължа да седя така и да зяпам в стената. — Някой трябва да нарисува голям черен кръст на входната ми врата, както са правели по време на чумата.

— Ами да поговорим тогава за Робърт. Може, като говориш за това…

— Няма да се почувствам по-добре. Виж, знам, че се опитваш да помогнеш, но не можеш. — Копнея да остана насаме и да се оставя на скръбта. Да се боря с нея, да се мъча да се държа възпитано и овладяно е твърде много за мен. Не го казвам, за да не прозвучи мелодраматично. Хората очакват да се говори за скръб само когато някой е умрял.

— Няма защо да се преструваш пред мен — казва Ивон. — Лягай на пода и започвай да виеш, ако ти се иска. Не ме интересува. Няма да си тръгна. — Тя се свива на кълбо в другия край на канапето. — Мислила ли си за утре?

Поклащам глава отрицателно.

— В колко часа ще дойде да те вземе сержант Зейлър?

— Рано.

Ивон ругае под нос.

— Не можеш нито да говориш, нито да ядеш, нямаш сила да мръднеш. Как, по дяволите, ще се справиш с още един разговор с Джулиет Хауърт?

Не знам отговора на този въпрос. Ще се справя, защото трябва.

— Най-добре да се обадиш на сержант Зейлър и да й кажеш, че си размислила. Аз мога да го направя вместо теб, ако искаш.

— Не.

— Наоми…

— Трябва да говоря с Джулиет, ако искам да разбера какво знае.

— Ами това, което ти знаеш? — В гласа на Ивон звучи безсилие. — Никога не съм била кой знае какъв фен на Робърт, но… той те обича, Наоми. И не е изнасилвач.

— Кажи го на ония от лабораторията — отбелязвам аз мрачно.

— Сбъркали са. Тия така наречени специалисти правят грешки непрекъснато.

— Престани, моля те. — Не може да ме утеши с лъжи, само ме кара да се чувствам още по-нещастна. — Единственият начин да се справя с това е да се изправя лице в лице с най-лошата възможност. Няма да се хващам за някаква малко вероятна теория и после да се разочаровам.

— Добре. — Ивон иска да ми угоди. — И коя е най-лошата възможност?

— Робърт е замесен в изнасилванията — отговарям с безизразен мъртъв глас. — Някои извършва той, някои — другият мъж. Джулиет също е замесена, може да е дори шефът. Екип от трима души. Робърт през цялото време е знаел, че аз съм една от жертвите на другия мъж. Същото се отнася и до Санди Фрийгард. И той специално ни е потърсил, за да се запознае с нас.