Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Посещавали сте ги по-малко?
— Не, останахме. Ще хванем кораб в Маладон. Имам братовчеди там.
— Дано, защото не отивам по̀ на изток. — На изток от Маладон се намираше Осхайм, а никой не ходи в Осхайм. Това беше мястото, където Строителите построили Колелото, и всяка приказка, пораждаща кошмари, започваше с: „Имало едно време, недалеч от Колелото в Осхайм…“
Снори кимна мрачно.
— Маладон. Ще вземем кораб в Маладон.
Планините ни издигнаха през есента направо в зимата. Бяха лоши дни, въпреки топлите дрехи и провизиите, купени в Хоф. Бях ги платил с по-голяма от обичайната неохота, защото знаех, че тези сребърници могат да ми постелят пътя към топлината на Вермилиън.
Сред гелетските възвишения започна да ми липсва краткотрайният разкош, който ни беше предоставила нощта във Висок замък. Дори смрадливите легла на „Падащият ангел“ бяха истински рай в сравнение с това да спиш сред скалите, брулен от вихрушка на половината път до върха на някаква безименна планина. Предложих на Снори да хванем по-дългия, но не толкова тежък път през Червен замък. Мерл Гелетар — дукът, който го държеше — беше племенник на баба и все щеше да чувства някакъв семеен дълг да ни помогне.
— Не.
— Защо не, по дяволите?
— Отклонението е прекалено голямо — отвърна троснато Снори, което беше необичайно за него.
— Не това е причината. — Той винаги ставаше раздразнителен, когато лъже.
— Не.
Изчаках.
— Аслауг предупреди да не го правим — изръмжа той.
— Аслауг? Локи не беше ли Бащата на лъжите? А щом тя е негова дъщеря… — Направих пауза, чакайки го да отрече. — Значи би трябвало да е… лъжа?
— Този път ѝ вярвам — каза той.
— Хммм. — Не ми хареса как го каза. Когато единственият ти спътник е двуметров побъркан с брадва, е малко обезпокоително да чуеш, че започва да вярва на дявола, който шепне в ухото му по залез-слънце. Както и да е, реших да не споря. Баракел ми беше казал същото сутринта. Може би когато един ангел ми шепне по изгрев-слънце, трябва да започна да вярвам на думите му.
През нощта сънувах Сагеус — усмихваше се спокойно, докато се взираше в дъската, по която ме побутваха — от черно квадратче на бяло, от бяло на черно, от мрака към светлината… Снори беше до мен и повтаряше движенията ми, а навсякъде около нас имаше сенчести фигури, наредени в съответствие с някакъв сложен замисъл. Една сива ръка избута пешките си напред — усетих докосването на Мълчаливата сестра и пристъпих напред, от черно на бяло. Зад нея се извисяваше друг силует, още по-огромен, в тъмно алено — Червената кралица, която водеше най-дългата игра. Една мъртвешки черна ръка посегна през дъската, а високо над нея я водеше друга ръка, в среднощно синьо. Почти можех да видя конците. Синята дама и Мъртвия крал преместиха заедно един офицер и без предупреждение пред мен се изправи нероденият. Само една проста порцеланова маска опазваше разума ми от неговия ужас. Събудих се с писък и дочаках утрото, без да мигна повече.
В Туртаните се държахме настрани от хората, избягвахме странноприемниците и градовете, спяхме в храстите и пиехме от реките, които там са в изобилие и делят страната на безчет ивици суша.
На границата между Източен и Западен Туртан има голяма гора, известна като Гауфог, необятна шир от борове, мрачна и заплашително зла.
— Можем просто да яздим по пътя — казах.
— По-добре е да пресечем границата незабелязани. — Снори огледа края на гората. — Туртанските стражи най-вероятно ще ни настанят за месец в някоя от техните килии и ще ни вземат всички ценности като плата за тази привилегия.
Взрях се назад по пътя, по който бяхме слезли от хълмовете, бледа линия сред суровата пустош. В Гауфог нямаше нищо привлекателно, но заплахата зад гърба ни ме тревожеше повече. Усещах я всеки ден как ни диша във врата. Очаквах неприятности още откакто бяхме напуснали Крат, и то не от страна на крал Олидан, разтревожен, че съм опетнил честта на кралицата му. Мъртвия крал вече на два пъти се беше опитал да ни спре и третия път можеше да успее.
— Напред, Джал, ето къде трябва да е насочено вниманието ти. Вие южняците все се озъртате назад.
— Това е защото не сме глупави — казах. — Да не си забравил за неродения в цирка? Или за Едрис и наемниците му и в какво се превърнаха, когато ги уби?
— Някой осейва пътя ни с препятствия, за да ни спре, само че не ни гони.
— Но онази твар във Вермилиън… тя се измъкна, Сагеус каза, че ще я срещнем, той…
— Каза същото и на мен. — Снори кимна. — Не би трябвало да вярваш много на думите на този човек, но в случая мисля, че е прав. Онази твар се е измъкнала. Предполагам, че съществото, което си видял в операта, е било нероден, остарял и набрал мощ, и именно за него е било предназначено заклинанието на Мълчаливата сестра. Може би е важен служител на Мъртвия крал. Предводител на армиите му или нещо такова.