Беглец по равнините
- Автор: Макдональд Йен
- Серия: Евърнес #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-033-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Стимпанк
Электронная книга - «Беглец по равнините». Краткое содержание книги:
Разбиваща приключенска литература, която се простира в мултивселената, без и за момент да изгуби самообладание или чувството си за стил. Иън Макдоналд е един от великите писатели на научната фантастика, а дебютът му в янг адълт литературата е всичко, на което можете да се надявате: романтичен, наситен с непрестанно действие, безкрайно изобретателен и надарен със собствена душа. Кори Доктороу
Жестоко до козирката. В тази стиймпънк история на Иън Макдоналд Лондон се възправя до умопомрачителни мащаби със своите стъписващи кули, мръсни улици и впечатляващи герои, които без колебание влизат в битка един за друг. Това е от онзи вид фентъзи с въздушни двубои и нажежени до червено оръдия, от който ми се иска да проникна в реалността на описанието, да се присъединя към ветровиците и да се понеса към небесата. Паоло Бачигалупи, Майкъл Дж. Принц (автор на Ship Breaker)
Атлетичен, гениален и винаги на стъпка напред в играта, Еверет е прекалено съвършен, но това по никакъв начин не отвлича вниманието от забавлението в книгата. Макдоналд пише с научна, литературна изтънченост и лукаво чувство за хумор. Прибавете неспирния екшън, ексцентричните персонажи и отлично изградената авторова вселена, и тази първа книга от поредицата „Евърнес“ се оказва победител. Publihers Weekly
Какво удоволствие — да открием научна фантастика, основана на реални научни концепции […] В своя дебют за тийнейджъри Макдоналд изгражда един свят, който е различен точно колкото трябва, за да очарова читателите и да ги накара да повярват […] Блестящото въображение, пулсиращият съспенс и искрящата проза карат книгата да се откроява. Kirkus
Изобретателна, интелигентно измислена […] първокласна приключенска история. Тази книга е не само отличен фантастичен янг адълт по отношение на привлекателните герои и стилистиката в нея, но чисто и просто е добра фантастика по начин, който почти изобретява наново и вероятно ще пристрасти читателите към идеята за паралелните вселени. Забавно. Locus
— Сен никога не ти е разказвала за семейството си — продължи тя. — Известно ми е, че си се интересувал. Тя споделя с мен за такива неща. Но на теб никога няма да каже, мистър Синг. Кошмарите ги няма… вече минаха няколко години… и моите, и нейните, но не са далеч. Направих за нея всичко, на което съм способна; не съм нейна майка и не съм майка. Но Матс и Кори… те ми дадоха семейство и дом, така че аз ѝ дадох семейство и дом. Както казах, мистър Синг, семейството е семейство, когато го има… И точно заради това ще ти помогна. Може и да си подочул наоколо, вероятно от самата Сен, че имам амрия, което значи ненарушима клетва на палари. И съм я дала лично. Обещах си, че ще дам толкова, колкото съм получила. Дори не му виждам края. Ще ти помогна. Моите кораб и екипаж са на твое разположение. И освен всичко друго трябва да се поиска сметка за бедния негодник ’Лучайния Ед. Помежду си може и да се препираме и караме, но ако някой нанесе обида на едного, обижда всички ни. Мадам Шарлът Вилие трябва да научи добре, че не сме нейни слуги. А ти ми помогна. Както разбрах, си спасил кораба ми. Артър П щеше да ни остави в пясъците на Гудуин. Поредният скелет на кораб. Сега ще ти помогна аз…
В главата на Еверет имаше напевен звук. Беше доста различен от шума, който чуваше, докато излагаше пред капитан Анастейзия молбата си за помощ. Онзи шум беше писъкът в ушите ти, който чуваш, когато правиш нещо абсолютно наложително, но неприемливо за теб, когато се чуваш да изричаш думите и мразиш думите, и мразиш гласа си, докато ги изричаш, и мразиш омразния начин, по който те карат да се чувстваш. Сегашният звук — много по-различен — беше онзи, който чуваш, когато си убедил сам себе си, че ще ти отговорят с „не“, че всичко, което си казал, може да доведе единствено до „не“: и точно тогава чуваш „да“. Да: толкова за кратко, че го пропускаш, но се препъваш в него като в невидима пукнатина на паважа и ти се налага да се върнеш и да погледнеш добре, за да видиш, че наистина има нещо, което те е накарало да политнеш. „Да“. Еверет се поклати. „Да“. Усещаше гъдел в очите. Лицето му бе зачервено. Помисли, че ще се разплаче. Беше се съгласила. Беше казала „да“.
— Можеш да ми благодариш, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.
— Благодаря.
— Благодаря какво?
— Благодаря, мадам.
— Няма защо, мистър Синг. На мостика, сър. Предай на екипажа да заемат местата си. Ще те последвам след мъничко. Първо трябва да се приведа в малко по-приемлив вид. Скоро ще пристигнем в Хакни и имаш думата ми, че ще изглеждаме тип-топ и дяволски секси. Да те няма.
— Слушам, мадам.
27.
— Издигане до постоянна височина — нареди капитан Анастейзия.
— Слушам, мадам.
Сен придвижи напред височинните лостове и Евърнес се издигна леко и мълчаливо като молитва от люлката за скачване. Източният сняг и годишният сезон бяха прогонили по домовете им жителите на Грейт Хакни. Беше нощта преди Коледа, когато хората затваряха вратите си, спускаха щорите и насочваха вниманието си към своите близки. Малцината навън — продавачите на кестени, сергиите за кафе, духовият оркестър от Мисията на ветровиците, които свиреха коледни мелодии край виадукта „Клептън“, окъснелите гуляйджии, които се отправяха нанякъде, облечени в празничните си дрехи под тежките зимни палта, подранилите пияници, тръгнали със залитане за дома от кръчмите по ъглите и наполовина ремонтирания пъб „Рицарят на вятъра“ — погледнаха към бръмчащите витла и лекото въздушно изместване, докато нещо огромно минаваше над главите им. Без значение, че тъкмо на това място се случваше най-често, без значение колко кораба се издигаха или акостираха дневно, в Хакни Грейт Порт нямаше прекалено дребна душица, че да не вдигне очи и да не се усмихне, когато я докоснеше сянката на въздушен кораб. Поне Еверет беше сигурен, че никога нямаше да се умори да стои до стъклото на въздушен кораб и да наблюдава как светът се разстила под краката му. Никога нямаше да се умори, нито да забрави, защото след тази вечер, след този полет, никога повече нямаше да му се отдаде да го изпита отново. Никога повече нямаше да се върне на този свят — никога нямаше да може да се върне. Не след дълго — по-малко от час — щеше да види баща си. Вълнението бе толкова необятно, че едва ли не се превръщаше в боязън. Призляваше му от него. Струваше му се толкова далечно времето — седмици, месеци, — откакто беше чакал за последно пред ИСИ на „Мол“ в един друг Лондон и бе видял как агентите на Шарлът Вилие го повалят от велосипеда и го отвеждат в този свят. Оттогава бе изминала малко повече от седмица. Толкова лесно беше пространството да се обърка с времето: няколко дни се смесваха с разстоянието между цели вселени. Изпитваше вълнение и очакване, боязън, но и чувство на загуба. Повторната среща с баща му означаваше сбогуване с екипажа на Евърнес, с Макхинлит и Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, със Сен и Анастейзия Сикссмит. Щяха да се върнат обратно на кораба си и да отлетят до някой безопасен порт, отвъд ръката на британските закони за екстрадиране. Той и баща му щяха да тръгнат по своя собствен път, през световете, до място, където никога нямаше да могат да ги открият. На Еверет му се искаше да отведе екипажа на Евърнес до неговия Стоук Нюингтън. Колко по-лесно би било да обясни на Лора, че се налага да избягат в друга вселена с двестаметров въздушен кораб, увиснал на Роудинг Роуд. Нямаше как да стане. Само хората можеха да прекрачват между световете.