Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
— Е, добре. — Глафира чу звука на отместен фотьойл, явно Глебушка стана. — Смятайте, че сте ме убедили. Искате ли спектакълът да се състои утре?
— Да, моля. Само че…
— Не е нужно да ми давате акъл, драга, в тези неща аз имам повече опит от вас. И бъдете готова да видите как здравата ще натрия носа на Васенка. Имате ли нещо против?
— Нямам. Така дори ще бъде по-добре. И по-правдоподобно. Благодаря ви, Глеб Борисович. Бях сигурна, че ще ме разберете.
— Не ми благодарете, още нищо не съм направил. Ще ми благодарите после, ако стане така, както искате. Глаша!
Глафира изхвърча от стаята с камината в антрето.
— Тук съм, Глебушка. Може ли да отсервирам?
— Може, може. Вече трябва да се обличам. И ти не се заседявай, нали смяташе днес да се прибереш по-рано. Жалко, че съм в друга посока, иначе щях да те закарам. Но не бива да закъснявам.
— Глафира Митрофановна, къде живеете? — попита Катерина, докато завързваше високите си боти.
— В Коптево — отговори тя и чевръсто заприбира чашките и чинийките върху подноса. — От „Войковская“ пет спирки с трамвая.
— Струва ми се, че там наблизо е улица „Михалковская“?
— Ами точно до нас, „Михалковская“ е именно Коптево. А ти защо питаш?
— Ако искате, ще ви закарам, имам една работа на „Михалковская“.
— Ами аз не съм готова още — стъписа се Глафира. — Ето, трябва да измия чашите…
— Нищо, аз ще почакам, имам време. Е, ще дойдете ли с мен?
Глафира се защура. От една страна, след цял ден работа да стигне до къщи с кола е много по-приятно, отколкото да се блъска в препълненото метро и претъпкания трамвай, краката й, макар засега здрави, все пак не са млади. Но от друга страна, тя не обича Катерина и да пътуват само двете — няма да й е приятно. Макар че в името на справедливостта трябва да признае, че днес Катерина приятно я изненада с пламенната си защита за Васечка. Може пък да не е толкова лоша, а дето е отнела съпруга на жива жена и е разбила семейство, човек трябва да види тази жена и това семейство, може то хич да не е било свястно, да си е било наполовина отишло. Само жалко за Васечка, живял си е хубаво при тате и мама, а после е останал сам-самичък. Двайсет години — това възраст ли е? Дори Глебушка на двайсет години още беше дете, а днешните пък са съвсем инфантилни (Глафира Митрофановна много харесваше тази дума). Но от трета страна, Васечка не се е оплаквал, напротив, той само се радва, че са му дали възможност да прояви самостоятелност и никой не му се е бъркал. Е, да се качи ли в колата или не?
— Ще дойда — реши се старицата, — ти ме почакай, няма да се бавя.
Богданов благодари на Катерина и тръгна, толкова красив и снажен със своя дълъг шлифер върху смокинга, с буйната си сребърна коса и младеещото мургаво лице, което на фона на снежнобялата риза изглеждаше съвсем кафяво, а Глафира се втурна към кухнята да мие съдовете. Катерина търпеливо чакаше на табуретката в антрето, на която бе приседнала, за да се обуе, и така си остана.
Глафира Митрофановна отдавна не беше попадала в московско задръстване. Естествено, нали не кара кола, повечето се придвижва пеш или с градския транспорт. Вярно, често Глебушка се прибира късно, не освобождава шофьора и го изпраща да закара Глафира с колата, ако още не си е тръгнала и не остава за през нощта, но вечер пътищата не са много натоварени, така че тя стига у дома доста бързо. Бе чувала Глеб Борисович да се оплаква от задръстванията, че и от други хора, които идваха вкъщи, и от телевизията, но някак не бе изпитвала това лично. Ох, че то това много досадно! Как им издържат нервите на тези хора? Ето, Катерина си седи най-спокойно, дори не се мръщи, мисли си за нещо свое.
Е, и Глафира ще започне да размишлява за нещо свое. За Глебушка например. Какво друго свое има тя? Съпрузите й умряха, дечица Господ не й даде, Глебушка е целият й живот. Лошо е, че той живее сам, като бекярин, хем и братовчед му Гриша е жив и здрав, и съпруги имаше, и син от първия брак, и дъщеря от втория, и внуци — синът му отдавна се ожени, даже вече се разведе. Колко роднини само, а Глебушка е все сам, все сам… Никого не признава, никого не обича. Проницателната и мъдра Глафира Митрофановна подозира, че Глебушка не обича твърде и себе си. И на никого, освен на старата си бавачка и домашна помощница, не вярва. Как можа така да осакати живота си!