Смъртоносни машини [bg]

Гондолата беше много по-голяма вътре, отколкото очакваше. В интерес на истината, приличаше много на Клио Хаус. Куче и Бивъс я чакаха там, хълцането ѝ престана, а раната ѝ не беше толкова лоша, колкото смятаха всички, беше просто драскотина. Слънчевата светлина се процеди през прозорците, докато Том издигаше дирижабъла все по-нагоре в най-прекрасното синьо небе, и тя се отпусна, изпълнена с благодарност, в ръцете на баща си.

Първа стигна до дирижабъла Хестър и се качи на борда през потрошения корпус. Тя бързо се обърна и подаде ръка на Валънтайн, но видя, че историкът е паднал на колене, и осъзна, че Катрин е мъртва.

Застина на място с протегната ръка, без да знае защо. Във въздуха над бялата метална качулка просветваше електричество.

— Валънтайн! Побързай! — провикна се тя.

Той вдигна очи от лицето на дъщеря си единствено за да ѝ отговори:

— Хестър! Том! Отлитайте! Спасявайте се!

Зад нея Том беше сложил ръце до ушите си и крещеше:

— Какво каза той? Това Катрин ли е? Какво стана?

— Просто отлитай! — провикна се Хестър, мина покрай него и стартира онези двигатели, които още можеха да работят.

Когато погледна отново надолу, Валънтайн се губеше от поглед — носеше тъмна фигура в ръцете си, чиято бледа ръка висеше от едната му страна. Чувстваше се, сякаш чрез нея самата духът на Катрин се извисява нагоре в небесата. Усещаше ужасна болка вътре в себе си, дишането ѝ се превърна в хлипания и нещо мокро и топло потече по бузата ѝ. Зачуди се дали не е била ранена, без да забележи, но когато потърка лице с длани, пръстите ѝ се намокриха и тя осъзна, че плаче — плачеше за майка си и за баща си, за Шрайк, за Катрин и дори за Валънтайн, докато светлината около катедралата стана по-ярка и Том насочи „Джени Ханивър“ в мрака.