Готвачът [bg]

Улицата е зловещо пуста, пълна с купчини боклуци, празни чаши, оплетени нанизи с мъниста, още маратонки и джапанки. Има и засъхващи локви кръв и захвърлени опаковки от бинтове, но не и хора, макар да зървам няколко подплашени групички, скрили се във вече тихите барове и магазини, да надзъртат навън със страх и надежда, че някой ще дойде да ги спаси.

Продължавам по улицата с пистолет в ръка в очакване на нещо, каквото и да е, и с безумното желание да бях с полицейската си униформа или поне със значката си, закачена на верижка около врата, защото би било страхотна ирония, ако някой снайперист от тактическия отряд ме забележи и ме застреля.

Да, голяма ирония.

Когато стигам Конти Стрийт, чувам суматоха зад ъгъла. Тълпа цивилни, изпаднали в пълна паника, се носят към мен.

Една от тях, жена на средна възраст с едва проходило дете в ръцете и капеща от ухото кръв, вика:

— Някой стреля! Бягайте!

Тълпата профучава покрай мен… но аз не помръдвам.

Изваждам двуцветните очила. Слагам си ги. Поглеждам тълпата.

Ето го — към края на групата забелязвам мъж в синьо-лилав костюм на самурай… по чиито гърди виждам светещата боя.

Ръцете на дегизираното копеле са празни, но всеки момент това може да се промени и той да започне да праща куршуми в гърбовете на невъоръжените, изплашени хора, които тичат покрай мен.

— Ей, сенсей! — провиквам се. — Полиция! Не мърдай!

Мъжът в самурайския костюм ме поглежда.

И той е със зелено-червени очила. Когато зърва, че се прицелвам в него, се стряска, защото разбира, че е хванат.

Затова бръква в гънките на костюма си и се кани да издърпа оттам нещо, което прилича на ХК МП5. Без колебание изстрелвам три куршума в негова посока.

ПУК! ПУК! ПУК!

Мъжът изгрухтява и пада на земята.

Останалите цивилни се скриват зад ъгъла, изпаднали в ужас, но живи.

— Покажи си ръцете! — викам на стрелеца, докато вървя към него.

Той се гърчи от болка и се опитва да седне. Определено съм го улучил един или два пъти, но бронежилетката под фалшивия самурайски костюм си е свършила работата.

— Ръцете, ръцете! — подканям го отново.

Той обаче не се подчинява. Опитва се да вдигне оръжието си.

Ето защо стрелям пак. Два пъти. Изпразвам пълнителя — затворът на пистолета ми щраква назад и не се плъзва повече напред, което значи, че мунициите ми са свършили.

И двата куршума попадат в главата на стрелеца и вдигат червеникава мъгла.

Той пада на земята. Мъртъв е.

Протягам се бързо, вземам автомата му и го премятам на рамо. Да, МП5 е, при това с два резервни пълнителя, залепени за този, който е в употреба в момента. Много професионално.

Сега съм по-добре въоръжен.

Което няма абсолютно никакво значение.

Отново се затичвам.