Виждам те [bg]

– Истинското му име е Люк Харис. – Мълчи достатъчно дълго, за да се запитам защо ме е излъгал. Отговорът не закъснява: – Призна си, че те е блъснал. Арестувахме го за опит за убийство.

Благодарна съм, че съм седнала, защото кръвта напуска главата ми. Взимам дистанционното и спирам звука на телевизора. Джъстин се обръща към мен, но недоволството, изписано на лицето му, бързо-бързо изчезва, когато вижда физиономията ми. Поглежда Саймън и кима към мен.

– Опит за убийство? – съумявам да попитам. Очите на Джъстин се разширяват. Саймън се пресяга и докосва единствената част от тялото ми, до която успява да стигне – крака ми, който съм свила между двама ни. По телевизора дават деветгодишно дете с фрактура на бедрената кост по реалитито "24 часа в спешното".

– Не съм сигурна, че това обвинение ще издържи – обяснява полицай Суифт. – За да го осъдим, ще се наложи да докажем, че е имал намерение да те убие. – дъхът ми засяда в гърлото ми и жената от другата страна на линията бърза да довърши – .а той твърди, че е нямал такова.

– Вярваш ли му? – Опит за убийство. Опит за убийство. Постоянно си го повтарям наум. Ако се бях съгласила да пием по нещо, дали щеше да ме убие?

– Да, Зоуи. Не му е за първи път да използва тази техника, за да се сближава с някоя жена. Той... хм... мислел си е, че ако ти спаси живота, ще станеш по-благоразположена към него и ще се съгласиш да излезете.

Не мога да намеря думите, с които да изразя колко съм отвратена, че някой би мислил по този начин. Издърпвам крак под себе си, за да се отърва от допира на ръката на Саймън. Не искам да бъда докосвана точно сега. От никого.

– Какво ще се случи с него?

Полицай Суифт въздъхва.

– Не искам да го казвам, но вероятно нищо. Ще предадем досието му на следствието за разглеждане и ще го пуснат под гаранция с условието да не те доближава, но моето предположение е, че няма да му бъде повдигнато обвинение. – Полицайката млъква за миг. – Не бива да ти казвам това, но го арестувахме, за да го разтресем малко. Да видим дали ще можем да измъкнем информация, която да ни отведе до собственика на сайта.

– Успяхте ли?

Знам какъв ще е отговорът още преди да го получа.

– Не. Съжалявам.

След края на разговора задържам телефона притиснат до ухото си, защото искам да забавя обяснението за партньора и сина ми, че в ареста в Северен Лондон има мъж, който се опита да ме блъсне под влака.

Когато най-накрая им разказвам всичко, Джъстин реагира първи, а Саймън изглежда изумен и неспособен да осъзнае онова, което му казвам.

– Смятал е, че ще излезеш с него, ако те блъсне?

– Синдромът на Белия рицар, така го нарече полицай Суифт – промърморвам едва. Чувствам се вцепенена, все едно не съм аз в тялото си.

– Тормозят хлапета, които просто се мотаят по улиците, а в същотото време не могат да повдигнат обвинение на човек, който дори си е признал, че се е опитал да те убие? Прасета.

– Джъстин, моля те. Ръцете им са вързани.

– Така и трябва. За тръба на дъното на Темза.

Синът ми напуска стаята и след миг чувам тежките му стъпки по стълбите. Саймън продължава да изглежда замаян.