Ударът [The Rainmaker-bg]

Вчера чрез няколко анонимни обаждания открих каквото ми трябваше. Сега чакам в огромното фоайе на „Сейнт Питър“, издигнато един етаж над улицата, и гледам към паркинга пред „Пийбоди“. В единайсет без двайсет виждам как един стар фолксваген завива откъм Медисън и намира място за паркиране. Отвътре излиза Кели.

Както очаквах, тя е сама. Преди час се обадих да потърся Клиф в работата му и когато дойде на телефона, оставих слушалката. Докато Кели се мъчи да излезе от колата, виждам само върха на главата й. Сетне тя се подпира на патерици и мъчително тръгва към сградата между две редици автомобили.

Качвам се с асансьора един етаж по-горе и пресичам по стъкления тунел над Медисън. Нервен съм, но не бързам.

Чакалнята е претъпкана. Кели седи с гръб към стената и прелиства някакво списание. Гипсът около глезена й е нов, със скоба за стъпване. Съседната седалка е свободна и преди да ме забележи, аз вече съм до нея.

В първия момент на лицето й се изписва изненада, която веднага се превръща в радостна усмивка. Тя нервно хвърля поглед наоколо. Никой не ни гледа.

— Чети си списанието — прошепвам аз и разгръщам стар брой на „Нашънъл Джиографик“.

Тя вдига пред очите си още по-стар брой на „Вог“ и пита:

— Какво нравиш тук?

— Боли ме гръбнакът.

Кели поклаща глава и пак се озърта. Жената до нея май би желала да ни огледа, но е с гипс на шията.

— И при кой доктор идваш? — пита тя.

— При Крагдейл — отговарям аз.

— Много смешно.

Дори по болнична престилка, със синини и без грим, Кели Райкър беше красавица. Сега просто не мога да откъсна очи от нея. Облечена е със семпла памучна бяла риза, може би взета назаем от Клиф, и светлокафяви шорти. Тъмната й коса се спуска почти до средата на гърба.