Огнена стихия
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Панова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Огнена стихия». Краткое содержание книги:
— От Западен Тексас съм — каза тя. — Израснала съм в ранчо. Родителите ми са се установили там през четиридесет и пета година, след като бунтът на комачите е бил потушен.
— Кой е баща ти?
— Дерек Браг — гордо каза тя.
— Откъде произхожда?
Погледът й не трепна.
— Баща му е бил трапер, а майка му — индианка. Новината бе посрещната със стреснато мълчание. Тя вдигна гордо глава.
— Преди да създаде ранчото, той е бил капитан на тексаските рейнджъри, един от най-добрите.
— Значи си отчасти индианка — каза донът.
— От апахите — поясни тя. — И се гордея с това.
— И аз — обади се Брет и се усмихна на смаяното изражение на Сторм. Те се погледаха в очите. Брет се пресегна през масата и стисна ръката й.
— А майка ти? — попита дон Фелипе.
— Тя е англичанка. Баща й е граф Драгмор, лорд Стелтън. Един ден големият ми брат Ник ще наследи титлата и земите му.
София ахна.
— Каква невероятна семейна хроника — весело каза Елена. — Е, Брет, дори и ти бледнееш в сравнение с нея.
— Благодаря ти, Тия Елена — каза Брет. — Татко, въпросите ти са неучтиви.
— Защо да са неучтиви? — сряза го донът. — Тя се гордее с това, което е. Не се опитва да скрие нищо. Напомня ми на теб.
Брет се почуди дали не е получил току-що някакъв своеобразен комплимент. Не беше сигурен.
— Как ти се харесва хасиендата?
— Прекрасна е — ентусиазирано отвърна Сторм. — Невероятно е красива. Не забравяйте, че съм израснала в ранчо. Научих се да яздя преди още да мога да ходя. — Тя се усмихна. — Градският живот е приятен, но понякога ми липсва ранчото.
Дон Фелипе се усмихна за пръв път. След това погледна внимателно Брет, взе приборите си и започна да се храни. Всички последваха примера му. Емануел се обади:
— Утре ще покажа земята на Брет, Фелипе.
— Добре. Трябва да се запознае с нея.
Брет усети как Елена и София стреснато млъкнаха, но продължи да яде.
— Брет има голям успех в Сан Франциско — каза донът на семейството.
— Така е — гордо каза Емануел.
Дон Фелипе погледна сина си.
— Един мъж с добра глава за работа — е, струва ми се, че ще се справи чудесно с място като това.
Елена се задави. Диего пресуши чашата си и посегна да си налее нова.
— Особено с жена, която е свикнала на такъв начин на живот.
Сторм объркано погледна Брет, но той не каза нищо.
— Кажи, Габриела, какво прави днес? — попита донът.
Тя се усмихна.
— Учих си уроците, дядо.
— И добре ли се справи?
— Да.
— Добро момиче.
— Утре Брет ще ме води да яздим — прибави тя свенливо. Донът погледна сина см и вдигна чаша в знак на съгласие. Изпи половината, остави я и острият му поглед се спря на Диего.
— А ти колко спечели — или загуби — вчера?
Диего се закашля.
— Прощавай?
— Чу ме, момче. Мислиш си, че не знам как профукваш и последното си песо с този твой комар.
Диего почервеня.
— Диего ни правеше компания вчера — намеси се Елена. — Може би си чул китарата му? Той свири прекрасно.
Тя се спогледа със сина си — той благодарно, а тя предупредително. Дон Фелипе направи гримаса. Обърна се към Сторм и не погледна повече другите.
— Разкажи ми за ранчото си.
Тя се усмихна с блестящи очи и до края на вечерта двамата разговаряха за управление, разходи и коне, изключвайки всички останали от вниманието си. Брет слушаше и гледаше — с гордост.
Брет излезе от трапезарията и стъпи в патиото. Утрото беше прекрасно, слънцето сияеше и оцветяваше земята в златисто, а въздухът беше топъл и предвещаваше лято. Нито едно облаче не прекосяваше лазурното небе. Той спря, за да се наслади на назъбените хребети, сиво-виолетови на яркосиньото небе. Въздъхна и се опита да не мисли за Сторм.
Беше се предал. Вчера пак се бяха скарали заради Диего и тя бе проявила невероятно твърдоглавие. Накрая той я беше любил диво и страстно като завършек на спора — но не за дълго. Тя беше заспала в ръцете му, докато той се чудеше защо бяха хвърлили толкова сили да се карат за глупости. И всичко заради безпричинната му ревност. Никога преди не бе ревнувал в живота си. Беше я гледал в съня й и тогава го бе пронизала невероятна нежност, сякаш бе пил скъпо бренди. Моята великолепна Сторм, си помисли и се почуди дали се влюбва в нея. Отпъди мисълта веднага с паника, близка до ужас. Отпъди я трескаво. Жена му му доставяше невероятно удоволствие, но това беше всичко. Любовта беше за лунатиците, не за него. Към нея чувстваше само плътско желание. Е, може би и възхищение.
Тя обаче не се беше предала. На сутринта пак се бяха скарали, докато Брет разбра, че се е предал. Още не можеше да го повярва. Но колкото и да не му се щеше да го признае, не беше прав. А тя да. Кога преди му се беше случвало такова нещо?