Месията на Дюна [Dune Messiah - bg]

Преди пясъка имаше напоителен канал, външна граница за насажденията в околностите на сийча. Сетне идваше каменен мост и след него безплодната пустиня пое нозете на Айдахо. Възвишението на Сийч Табър изпълваше нощното небе зад гърба му. Скалните ръбове блестяха като заскрежени под лъчите на двете луни. Досами водата бяха зарадили овощна градина.

На пустинния бряг Айдахо спря и се озърна към разцъфналите клони над безмълвните води — отражение и реалност — четири луни. Влагосъхраняващият костюм лепнеше по кожата му. Дори през филтровите запушалки в ноздрите нахлуваше мирисът на влажен кремък. Вятърът зловещо се кискаше из клоните на овошките. Айдахо се вслуша в нощните звуци. Скокливи мишки се бяха заселили сред крайбрежната трева; из сенките на канарата отекваше протяжният зов на късоуха сова; откъм пущинака стоновете на вятъра се смесваха със съскането на пясъчни свлачища.

Айдахо се завъртя по посока на звука.

Нищо не помръдваше сред осветените от луната дюни.

Тандис бе довел Пол чак дотук. После се бе върнал, за да разкаже. А Пол бе поел към пустинята — като мъж от племето на свободните.

— Сляп беше, наистина сляп — бе казал Тандис, сякаш това обясняваше всичко. — По-рано му помагаше видението, за което говореше, но…

Безмълвни вдигнати рамене. Свободните изоставяха слепците в пустинята. Муад’диб можеше да е император, но си оставаше свободен. Нима не бе заръчал именно свободните да опазят и възпитат децата му? Той беше един от тях.

Тук пустинята приличаше на скелет. Лунни лъчи посребряваха подаващите се от пясъка скални ребра; отвъд тях започваха дюните.

Не трябваше да го оставям сам нито за минута, помисли Айдахо. Знаех какво си е наумил.

— Той ми каза, че бъдещето вече не се нуждае от физическото му присъствие — бе съобщил Тандис. — Когато си тръгваше, извика само едно. „Сега съм свободен“… това бяха думите му.

Проклети да са! — помисли Айдахо.

Свободните бяха отказали да изпратят в пустинята топтери или каквито и да било групи за издирване. Спасяването на слепеца противоречеше на древните им обичаи.

— Ще има червей и за Муад’диб — бяха казали те.

А сетне бяха подели песента за ония, които са поверени на пустинята и чиято вода отива при Шай-хулуд: „Майко на пясъка, татко на Времето и ти, начало на Живота, сторете му път.“

Айдахо седна на един плосък камък и се загледа към пустинята. Нататък нощта бе изпълнена с маскировъчни шарки. Нямаше начин да разбере накъде е тръгнал Пол.

— Сега съм свободен.