Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
— Това куче е от лейди Търпение, нали?
— Да.
— Но ти не си… о, Фиц, моля те, кажи ми, че не си използвал Осезанието, за да пострадаш по този начин. Ако те е наказал за това, не мога да произнеса и думичка в твоя защита пред никого.
— Не, Бърич. Кълна ти се, това няма нищо общо с кучето. Аз бях виновен, задето не научих нещо, което се изискваше от мен. Аз проявих слабост.
— Тихо — нареди ми нетърпеливо той. — Каза достатъчно. Познавам те добре, за да се съмнявам в думите ти. Но не мисля, че си прав, като се самообвиняваш. Излизам и скоро ще се върна. А ти си почивай. Сънят е най-доброто лечение.
Усещах, че Бърич е намислил нещо. Разговорът ни беше решил някакъв въпрос, който не му бе давал покой. Той се облече набързо, нахлузи ботушите, смени си ризата с по-широка и излезе. Смити изтича след него и спря до вратата, като се оглеждаше изплашено. Отпуснах се назад, затворих очи и се оставих на въздействието на билките, които ми бе дал Бърич.
Събудих се късно следобед. Бърич тъкмо бе влязъл, а с него в стаята нахлу студен въздух. Той се приближи и ме огледа, след това плъзна опитна ръка по превръзката на гърдите ми. Накрая изсумтя доволно и смени скъсаната и изкаляна риза с чиста. През цялото време си тананикаше, което показваше, че вече е в по-добро настроение.
Почти изпитах облекчение, когато пак излезе. От долния етаж долитаха подсвиркванията и виковете на конярите. Звуци от нормално ежедневие, за каквото жадувах с цялата си душа. Исках сега да съм долу, при миризмата на коне и влажно сено, натоварен с някоя простичка задача, след която денят да е само мой. Ала в този момент отново ме завладя усещането за собствената ми безполезност. Спомних си как Гален се бе подигравал на работниците и конярите от крепостта. Според него ратниците, които ни охраняваха с лъковете си, бяха „негодници, готови да се метнат срещу всеки с юмруци и да надвият със сабя там, където друг би използвал ума си“. Изпитвах странна и необяснима раздвоеност. Исках да се върна към този живот, който според Гален заслужаваше единствено съжаление и презрение, ала същевременно ме глождеха съмнения, че не мога да се справя дори с него.
Останах на легло два дни. Бърич се грижеше за мен и не можех да се начудя на доброто му настроение. Движеше се енергично, изправен, сякаш се беше подмладил. На втория ден ми съобщи, че здравеняк като мене нямал повече работа в леглото и че било време да се размърдам, ако искам някога да оздравея напълно. Веднага след това бях натоварен с куп дребни задачи, които не поставяха на изпитание силата ми, но ме държаха погълнат през остатъка от деня. Предполагам, че целта им бе по-скоро да ме раздвижат, вместо да лежа в леглото с вперен в тавана поглед.
Смити все така си оставаше едничкият ми източник на спокойствие. Любимото му занимание бе да ме следва, докато обикалям из конюшнята. Предаваше ми всеки нов мирис с интензивност, която, въпреки мрачното ми настроение, събуждаше угасналия ми интерес към света. Смити ме възприемаше като своя собственост и изпитваше ревност дори когато Сажда ме душеше радостно.
Измолих от Бърич един свободен ден и слязох в града. Разходката се оказа по-дълга, отколкото ми позволяваха силите, но не бързах да се връщам, защото Смити търчеше наоколо радостно и душеше всяко ново нещо. Беше ми хрумнала мисълта, че една среща с Моли ще помогне за повдигането на духа ми и ще ми върне вярата в смисъла да се живее. Но когато стигнах свещарницата, Моли ми каза, че била твърде заета с нови поръчки. Седнах край огнището да я чакам. Баща й седеше срещу мен, надигаше едно шише вино и ме разглеждаше изцъклено. Въпреки че болестта го бе изтощила, тя не бе уталожила темперамента му и в дните, когато можеше да седи, той не пропускаше да се напие. Дори не се опитвах да го заговарям, защото знаех, че е безсмислено. Видът му и притесненото поведение на Моли обаче ми действаха потискащо.
В ранния следобед тя каза на баща си, че ще затваря, тъй като трябва да излезе да отнесе една готова поръчка. Връчи ми вързоп със свещи, които трябваше да нося, и двамата излязохме, като залостихме вратата. Баща й ни изпроводи с приглушени пиянски клетви, на които не обърнахме внимание. Навън ни посрещна студен вятър и Моли пое с бърза крачка, а аз я следвах, напъвайки сетни сили. Тя заобиколи магазинчето и отвори една странична врата, където ме накара да оставя вързопа. После двамата поехме по опустелите улици. Говорехме малко. Тя попита за синините по лицето ми, а аз обясних, че съм паднал. Вятърът беше студен и безжалостен, пазарът беше опустял и само от време на време срещахме някой закъснял купувач или търговец пред полупразна сергия. Моли ужасно се радваше на Смити и той й отвръщаше със същото. Когато най-сетне поехме обратно, тя спря пред един дюкян за чай и ме почерпи с чаша леко вино, а докато отпивах, прегърна Смити и го притисна към себе си, което пробуди цял фонтан от радостни усещания в душата му. Останах изненадан от това с каква лекота Смити улавя чувствата й, докато тя беше глуха и сляпа за неговите, освен на най-повърхностно ниво. Пресегнах се лекичко към нея, но съзнанието й ми убягваше, както убягва мирисът на парфюм след първия по-силен полъх.