Копелето на Истамбул
- Автор: Shafak Elif
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0994-7
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Копелето на Истамбул». Краткое содержание книги:
Не я познавате и не сте чували за нейното семейство. Но ако научите, че името ѝ е Ася и тя е копелето на Истанбул — ще искате ли да разберете още? Ако знаете, че в този роман драмата между арменци и турци е подправена с цианкалия на чудовищна тайна, ще го прочетете ли?
Това е книга за разпилените зърна на нара.
* * *
— Стига толкова — възкликна леля Бану, като трепна. Развърза кърпата на главата си и покри с нея сребърната купа. — Не ми се гледа повече. Научих каквото исках да науча…
— Но още не си видяла всичко — възрази прегракнало Господин Горчивия. — Не съм ти разказал за въшките.
— За въш… въшките ли? — изпелтечи леля Бану.
Какъвто и дух да я бе накарал да сложи край на сеанса, той явно си беше заминал. Жената вдигна забрадката и отново надзърна в купата.
О, да, господарко, въшките са важна подробност — отвърна Господин Горчивия. — Помниш ли как малката Шушан се пусна от ръката на по-големия си брат и изведнъж се изгуби в навалицата? Хвана въшките от едно семейство, при което бе отишла с надеждата да ѝ дадат нещо за ядене. Но на тях самите не им се намираше почти нищо ѝ те я отпратиха. След няколко дни малката Шушан бе пламнала в изгаряща треска — тиф!
Леля Бану изпусна шумна и тежка въздишка.
— Бях там. Видях всичко с очите си. Шушан се свлече на колене. Никой от конвоя не беше в състояние да ѝ помогне. Зарязаха я, паднала на земята, с чело, покрито с пот, и с коса, пълна с въшки!
— Стига толкова! — изправи се леля Бану.
— Нима няма да чуеш най-интересната част? Не искаш ли да разбереш какво се е случило с малката Шушан? — попита Господин Горчивия, звучеше обидено. — Нали искаше да научиш повече за семейството на гостенката? Е, малката Шушан от разказа ми е бабата на твоята гостенка.
— Да — отговори леля Бану. — Досетих се вече. Продължавай!
— Добре тогава! — въодушеви се Господин Горчивия. — След като зарязаха малката Шушан полумъртва на пътя и конвоят се скри зад хоризонта, я намериха две жени от едно турско село наблизо. Майка и дъщеря. Отведоха болното момиченце в дома си, изкъпаха го със сапун от див люляк, махнаха въшките с отвара от билки, събрани в долината. Нахраниха я и я излекуваха. След три седмици през селото мина високопоставен офицер с войниците си и тръгна да разпитва селяните дали случайно не са се натъквали на арменски сираци, но туркинята скри Шушан в раклата с чеиза на дъщеря си, за да я предпази. След месец момиченцето отново беше на крака, само дето не говореше много и нощем плачеше насън.
— Нали каза, че са я довели в Истанбул…
Накрая я доведоха. През следващите шест месеца майката и дъщерята се грижеха за нея, сякаш е тяхна плът и кръв, и сигурно щяха да продължат да го правят. Но тогава пристигна банда разбойници, които тръгнаха да претърсват и да плячкосват къщите. Спираха във всяко турско и кюрдско село в околността и грабеха наред. Не им трябваше много време да разберат, че там има малко момиченце, арменче. Въпреки воплите и плача на майката и дъщерята отведоха със себе си Шушан. Бяха чули за заповедта всички осиротели арменчета под дванайсет години да се отвеждат в сиропиталищата из страната.
Така не след дълго Шушан се озова в едно сиропиталище в Халеб, там обаче нямаше място, затова я пратиха в училище в Истанбул, където за децата се грижеха ханъми, някои — добронамерени и внимателни други — студени и строги. Като всички деца там и Шушан ходеше облечена в бяла дреха и черно палто без копчета. Имаше и момчета, и момичета. Момчетата бяха обрязани, а всички деца получиха нови имена. Шушан също. От този момент я наричаха Шермин. Дадоха ѝ и презиме: 626.