Пазителите на Завета

2.

Луиджи седи на дивана в апартамента си. На пръв поглед изглежда така, сякаш е задрямал и главата му се е килнала назад. Пурата му лежи в скута му изгаснала.

— Луиджи?

Тогава осъзнавам, че половината му тил липсва.

Подът зад дивана е опръскан с нещо, което някога е било в главата на Луиджи.

Ахвам и правя крачка назад.

Човешкото тяло губи голяма част от своята мистерия, когато по каквато и да било причина в него се появи дупка. Когато рана от куршум открива гледка към мозъка, на човек му е трудно да си представи, че в това жълто-сиво пюре някога са блуждаели мисли за вселената, за любов към красива жена или за насладата от „Je crois entendre encore“.

Изпепелените останки от фрагмента лежат в чинийка на масата пред трупа на Луиджи, до шедьовъра на Макиавели.

Коленете ми треперят.

Хасан.

Хасан е бил тук.

Представям си всичко съвсем ясно.

Главорезите са нахлули в магазина, дзън-дзън, малко след като аз бях излязъл, за да се обадя на Лайлуърт. Преди да слезе, за да ги посрещне, Луиджи най-вероятно е извикал „momento“, а после „Si, signori?“. След това е видял, че носят пистолети и са заключили вратата. Те са го принудили да изкачи спираловидната стълба и да седне на дивана, извикали са му „Седни, проклет Квазимодо!“. Хасан го е попитал какво е искал Бьорн Белтьо. Или дали този проклет Белтьо се е опитал да му продаде Тингвелирските свитъци. Луиджи е поклатил глава. Сигурно е осъзнал как ще свърши всичко това. Хладнокръвно е дръпнал за последен път от пурата си, преди да запали с нея документа, който е пламнал като суха хартия за цигари.

Луиджи е знаел каква е била важността на фрагмента на Скахолт и последното му действие на тази земя е било да предотврати попадането му в ръцете на шейха.