Планината Грей

– Колко време ще ви отнеме? – попита Лони. – В момента трябваше да съм на работа.

– Ние също – отговори строго Анет. – Имаме други клиенти, други дела. Всъщност с госпожа Коуфър трябва да се явим в съда след трийсет минути. А вашият въпрос не е спешен.

– О, я стига – излая Джона. – Това е просто завещание, няма и две страници, ще го натракате за петнайсет минути. Ще заведем мама в кафенето да закуси, докато го съставяте, после ще я доведем да го подпише и си заминаваме.

– Няма да си тръгнем, докато тя не подпише новото завещание – заяви дръзко Ирма, сякаш се готвеха да си устроят бивак в заседателната зала.

– О, напротив – заяви Анет. – Иначе ще повикам шерифа. Саманта, кога според теб ще успеем да изготвим завещанието?

– В сряда следобед.

– Чудесно. Госпожо Кръмп, ще се видим тогава.

– Стига де! – скочи Делос с пламнало лице. – Имате проклетото нещо в компютъра си. Просто го принтирайте. Няма да ви отнеме и пет минути и мама ще го подпише. Не можем да чакаме тук цяла седмица. Трябваше да си тръгнем още вчера.

– Сега ще ви помоля да си вървите, господине – обади се Анет. – А ако се нуждаете от по-бърза услуга, на главната улица има колкото искате адвокати.

– При това истински – каза Юна Фей и стана от масата.

Другите също бавно се изправиха и побутнаха Франсин към вратата. Преди да излязат, Саманта попита:

– Искате ли ново завещание, госпожо Кръмп?

– Иска и още как – отговори Джона, готов да замахне с юмрук.

Франсин не отговори.

Тръгнаха си, без да кажат нито дума повече, и затръшнаха вратата зад гърба си. Когато тя престана да потраква, Анет се усмихна леко.

– Не изготвяй завещанието. Изчакай да напуснат града, после се обади на Франсин и ѝ кажи, че не искаме да участваме в това. Принуждават я. Цялата работа вони. Ако тя иска ново завещание, да си плати да ѝ го напишат. Заедно могат да съберат двеста долара. Ние изгубихме предостатъчно време.

– Съгласна съм. Ще ходим ли в съда?

– Да. Снощи ми се обадиха. Фийби и Ранди Фанинг са в ареста – прибрали са ги в събота за огромно количество метамфетамини. Сигурно ще лежат с години.

– Еха, край със спокойния понеделник. Къде са децата им?

– Не знам, но трябва да разберем.

Бяха прибрали седем членове на бандата, но според щатската полиция предстояха още арести. Фийби седеше до Ранди на първия ред заедно с Тони, който само преди четири месеца беше излязъл от затвора, а сега щеше да се върне поне за десет години. До Тони седеше един от биячите, заплашили Саманта преди седмици, след първото ѝ посещение в съда. Другите трима бяха обичайните герои – с дълги и мръсни коси, плъзнали по шията татуировки, небръснати лица и червени подпухнали очи на наркомани, които се дрогират отдавна. Един по един заставаха пред съдията, заявяваха на негова чест, че са невинни, и отново сядаха. Анет убеди прокурора Ричард да ѝ позволи да се види с Фийби на четири очи. Двете се уединиха в един ъгъл, пазени от заместник-шериф.

Фийби беше отслабнала след последната им среща и по лицето ѝ личеше опустошителното въздействие на наркотиците. Очите ѝ моментално се насълзиха и първите ѝ думи бяха: