Аферата

Ботушите ми заскърцаха по чакъла. Вдясно от мен линията чезнеше на юг към Залива, права като стрела. Вляво от мен се насочваше на север, по посока на крайната си гара. В далечината се виждаше старата водна кула, отвъд прелеза. Релсите блестяха, излъскани от тежките железни колела. Директно пред мен имаше още храсти и ниски дръвчета, след тях се виждаше голо поле, а отвъд него — още къщи.

Дочух боботенето на хеликоптер някъде на североизток. Огледах хоризонта и го открих на около пет километра разстояние — „Блекхоук“, който вероятно се беше насочил към Келам. Чувах съвсем ясно пърпоренето на витлата и свистенето на турбината. Снижаваше се. Прекосих насипа и тръгнах към горичката.

Не след дълго излязох на полето. Прескочих телената ограда, която маркираше далечния му край, и стъпих на тясна уличка, вероятно успоредна на тази, на която живееше Емелийн Макклачи. От мястото си виждах задната част на къщата с бирени реклами по прозорците. Но от нея ме разделяха още няколко постройки с оградени дворове. Частна собственост. Двама души седяха на бели пластмасови столове в най-близкия от тях и ме наблюдаваха. Възрастни мъже, които си почиваха след тежка работа. Спрях до оградата и попитах:

— Може ли да ви помоля за една услуга?

Те не отговориха директно, но вирнаха брадички в знак, че са готови да ме изслушат.

— Ще позволите ли да мина през двора ви? — добавих. — Искам да изляза на съседната улица.

— Защо? — попита старецът вляво. Лицето му беше покрито с бяла брада, но без мустаци.