Покана за екзекуция (Романи)

Цинцинат затаи дъх, тръгна, спря отново, ослуша се: някъде отпред, от неизвестна далнина, долиташе чукане.

Това бе равномерно, ситно, тупкащо чукане и Цинцинат, на когото му затрепериха всичките листенца, усети покана в него. Той продължи нататък, много внимателен, блещукащ, лек; за кой ли път сви зад ъгъл. Чукането спря, но сетне като че прелитна по-близо като невидим кълвач. Чук, чук, чук. Цинцинат ускори крачка и отново тъмният коридор се прегъна. Изведнъж стана по-светло — макар и не като денем, — ето чукането стана определено, доволно от себе си. Отпред бледо осветената Емочка хвърляше топка по стената.

Проходът на това място бе широк и отначало на Цинцинат му се стори, че в лявата стена има голям дълбок прозорец, откъдето се лее тази странна допълнителна светлина. Навела се, за да вдигне топката, а заедно с това и да си дръпне чорапа, Емочка хитро и свенливо се озърна. По голите й ръце и покрай пищялките стърчаха светли косъмчета. Очите й блестяха през белезникавите мигли. Ето тя се изправи, като отметна от лицето ленените къдрици със същата ръка, с която държеше топката.

— Тук е забранено да се идва — каза тя; имаше нещо в устата си, то тропна зад бузата й, удари се в зъбите.

— Какво смучеш? — попита Цинцинат.

Емочка изплези език; върху самостоятелно живото му крайче трепкаше кисело бонбонче.

— Имам още — каза тя, — искате ли?

Цинцинат поклати глава.

— Тук е забранено — повтори Емочка.