Подземията на Чикаго
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-274-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
Счупена електрическа крушка по една от линиите на метрото освобождава патоген, който може да унищожи милиони. Докато властите се колебаят какво да предприемат, започват да умират хора, особено в бедните квартали. Болниците се превръщат в морги. Влаковете се превръщат в катафалки. Накрая кметът все пак се решава да вземе по-строги мерки и да изолира засегнатите райони. А междувременно Майкъл Кели тръгва по следите на престъпниците, отровили града му. Търсенето го отвежда дълбоко в подземния свят на Чикаго, както и в още по-стряскащото царство на „черната биология“. В най-добрите лаборатории на страната се извършват тайни високотехнологични експерименти, а учените си играят на Господ и създават форми на живот, които могат да ликвидират населението на планетата за броени часове.
— Това е този, за когото си мисля, нали? — подхвърли Родригес.
— Да — отвърнах аз и се отдалечих надолу по уличката.
Родригес се помота още минута, а после ме последва.
— Искаш ли? — поднесох му пакет цигари аз.
— Не, благодаря.
Запалих, надявайки се димът да разсее вонята на смъртта. Тръгнахме надолу по „Уабаш“, после свърнахме към катедралата.
— Знаеш ли какво ще стане? — попита Родригес.
— С кое?
Инспекторът махна назад, без да се обръща.
— Онези приятелчета ще направят така, че мъртвецът от багажника изведнъж да се озове на предната дясна седалка, където е издъхнал от смазания покрив. Шофьорът на боклукчийския камион ще бъде обвинен, че е шофирал безотговорно, а след два месеца ще бъде оправдан от съда. Цялата работа ще бъде отразена на трета страница на утрешния „Трибюн“ — в рубриката за катастрофите. Уилсън ще изрази дълбока покруса от загубата на най-близкия си сътрудник. А самият Рисман може би ще бъде споменат в траурна служба на „Холи Нейм“. Но при всички случаи историята ще бъде забравена до края на седмицата.
— Твърде много недовършени неща — кимнах.
— Които никой не може да разреши по-добре от градската управа на Чикаго.
Спряхме на пресечката между „Сюпириър“ и „Стейт“.
— Ти къде отиваш? — попитах.
— Имам среща за обяд — сви рамене Родригес.
— С Рита?
— Аха.
— Тя е добре, Винс.
— Разбира се, че е добре. Въпросът е ти как си.
Кимнах към бялото стълбище и внушителната постройка над него.
— И аз имам някои неща за довършване.
— Довърши нещо и вместо мен — каза Родригес и си тръгна. После изведнъж спря и се обърна. — За малко да забравя…
— Какво?
— Рейчъл?
— Какво за нея?
— Какво става между вас?
Във вътрешния джоб на палтото ми се мъдреше плоско пакетче. То съдържаше последната отстъпка на федералните: цялата документация за връзките на Рейчъл с „Лаборатории Си Ди Ей“ и писмо, в което се обещаваше, че случаят ще бъде потулен завинаги. Отначало исках да й го предам лично, но после реших да го пратя по пощата.
— Кели?
— Какво?
— Искаш ли да поговоря с нея?
— По-добре да оставим нещата така, Винс.
— Засега?
— Да, засега.
Инспекторът ме потупа по рамото и отново пое нагоре по „Сюпириър“. Аз седнах на стъпалата и изложих лицето си на топлите слънчеви лъчи. Покрай мен профучаха още две патрулки, следвани от линейка и телевизионен микробус. Допуших цигарата си и стъпках угарката с ток.
Вътрешността на катедралата беше хладна и величествена. Седнах на една пейка в дъното. После се отпуснах на колене и затворих очи. Наоколо цареше непрогледен мрак. Опипах стената, търсейки лъч светлина или прозорец за отваряне. Но нямаше нищо. Само мрак. Задушаващ, безкраен вечен мрак. Потопих се в него и зачаках страданието. Знаех, че така трябва да бъде. Но не беше.
Епилог
Седях в дневната на Елън Бразил и слушах вечерния трафик под прозорците й.
— Как е момичето ти? — попита тя.
— Казах ти, че нямам момиче.
— Каза ми, че е сложно.
Намръщих се и отпих глътка кафе. Вече й бях разказал всичко, което знаех за Си Ди Ей, с изключение на една последна подробност. Тя го знаеше. Аз също. Вероятно го знаеше и урната с праха на сестра й на перваза на камината.
— Ходих на един от митингите, свикан от кмета — подхвърли тя.
— Бас държа, че е било много вълнуващо.
— Носех си и пистолета — добави тя.
Беше се свила на канапето, с отметната назад тъмна коса, подвила под себе си дългите си крака.
— Къде е, Елън?
— Твърдо бях решила да гръмна някого, но не знаех откъде да започна.
— Къде е пистолетът?
— Изхвърлих го — отвърна тя и обърна ръцете си с дланите към мен.
— Трябваше да ми го дадеш.
— А ти трябваше да ми разкажеш края на историята.
— Мислиш си, че знаеш, но не е така.
— В такъв случай казвай.
Навън изсвири клаксон, последван от сподавена ругатня.
— Става въпрос за сестра ти — рекох.