Кралят [bg]

Тази вечер в голямата зала на замъка факлите осветяваха не толкова самото помещение, колкото стените му и старите избелели стенни гоблени. Масата беше наредена по дължина, покрита с няколко покривки, които се застъпваха. Алдеран I седеше на единия ѝ край, с гръб към камината, където гореше силен огън, който заслепяваше присъстващите и топлеше повече от необходимото. Кралица Селиан седеше от дясната му страна, а Естеверис — от лявата. Следваха генералите и капитаните, един до друг, чак до Лорн, който седеше на другия край на масата — с лице към краля, но отдалечен от него колкото е възможно повече.

— Немилост? — прошепна Теожен д’Аргор, докато сядаше до Лорн.

— Не още. Порицание.

— Така де, какво ни беше прихванало да спечелим тази битка?

Лорн се усмихна леко.

Макар че празнуваха победа, вечерята протичаше в почти пълна тишина, сред която пращенето на огъня отекваше като детонации. Опитите за разговор бяха редки и замираха след няколко банални, неуверени реплики.

— Виното е добро.

— Много.

— Местно вино, струва ми се.

— Да, така е.

И отново настъпваше тишина, а прокашлянията издаваха нарастващото смущение. Присъстващите се споглеждаха скришом и притеснено се усмихваха. Но най-вече се страхуваха да привлекат погледа на краля, който не вдигаше очи от чинията си. Беше начумерен и непохватно се хранеше с лявата ръка. Дясната, облечена в ръкавица, лежеше на масата като безжизнен предмет.

— Истински късмет, че не чухте камбаната — каза изведнъж Върховният крал и сред мъчителната тишина прегракналият му глас прозвуча още по-силно.

Само кралицата седеше невъзмутимо, останалите престанаха да се хранят, леко разтревожени, макар да не разбираха за какво става въпрос.

Лорн обаче знаеше.

Той се изправи, бутна напред чинията си, погледна краля и зачака.

— Защото, ако бяхте чули камбаната, която ви призоваваше — продължи Алдеран, — щяхте да се върнете и да получите заповедите си, нали, рицарю? И следователно вие и вашата Ониксова гвардия нямаше да победите иредийските оръдия толкова дръзко — гласът му беше зловещ, почти заплашителен. — И може би победата щеше да ни се изплъзне — завърши той, след като замълча за миг.

Лорн не трепна.

От мястото, където стоеше, той не виждаше Върховния крал, а само един силует с корона, който се сливаше в мрака с облегалката на креслото си. Огънят зад него образуваше ореол, който изглеждаше яркочервен на фона на тъмнината.

— Да бъдем признателни на Дракона на съдбата — рече Лорн.

— На него или на калта в ушите ви — твоите и на хората ти! — пошегува се кралят.

Изведнъж се показа развеселен, сякаш мрачната му физиономия и мълчанието му бяха само комедия, подготовка за фарс. Тази промяна в тона смути присъстващите, включително и Естеверис. Но Лорн, който добре познаваше краля, реши да приеме играта му: