Бъдеще [bg]

- Не може да бъде!

- Остават ни още няколко години, докато достигнем до успеха... Оставаха ни няколко години.

- Лъжеш.

Натъквам се на разтопила се буца; в нея няма нищо човешко, макар преди половин час да беше крещяла „Беатрис“. Заобикалям я.

- И защо твоите старци напираха да влязат тук?! Ако няма лекарство и няма да има още няколко години... Те тогава вече ще са измрели като мухи! Защо да изпреварват събитията?! Ти и тях ли ги лъжеше? Обещала си да ги спасиш, ако те спасят теб?

- Ти не разбираш ли?

- Не, по дяволите!

- Те знаеха, че няма да успея да им помогна. Знаеха, че всички са обречени. Едуард знаеше и Грег, разбира се... Онзи в инвалидното кресло. Но аз може би щях да издържа до деня, в който щях да получа формулата... Тези жалки старци... - Тя поглежда към друга купчина парцали, воняща на изпечено месо. - Навярно си мислеха, че си струва да умрат, за да може някого другиш някога да получи шанс.

Излизаме в цеха за играчки - напълно изгорял, черен. Под бутонките ми се плъзга разтопено и сгъстило се стъкло - играчките за елха са се превърнали в това, което и би трябвало да си останат. Беатрис се изгаря от нещо и изстенва - повдигам я на ръце и я пренасям през димящата локва.

- Нищо няма да ти направят. Онези, които ме изпратиха тук... Те просто искат да работиш за тях.

Защо й казвам това? Тя не иска да я съжаляват, но кой знае защо изпитвам именно жалост. Тази нейна история - за двамата глупави старци, които се опитват да изпреварят смъртта в предварително изгубена надпревара... И ето че се появявам аз и ги изхвърлям от състезанието.

Те нали не бяха успели да направят нищо. И сега вече няма да успеят. Ако тя говори истината... Единият от нейните сподвижници вече се вкочанява, другият е в кома, а на нея самата са й останали две-три години; ако сега я пусна, тя просто ще ги изживее в мир и вече няма да навреди с нищо. Прогонвам от себе си тези мисли, но те с жужене се връщат отново и отново.

Хващам Беатрис за ръката.

- Но ако не продавате... Какво тогава сте мислели да правите с този ваш препарат? Да го произвеждате за Партията на живота?

- Ние изобщо не сме възнамерявали да го произвеждаме.

Спомням си за последната ми среща с Шрайер. Думата на старица с прекършен гръбнак против думата на сенатора; на кого да повярвам? Може ли той да ме измами? Да преувеличи опасността, за да се усъмня в задачата си? Може. Задължен ли съм му все още в такъв случай.

Да. Обаче...

- Ние щяхме да сложим формулата на лекарството в мрежата. Общодостъпна.

- Какво?

- За да може всеки да си го разпечата с молекулярен принтер. Никой не би трябвало да печели от такова нещо. Никой не бива да го чака и да умира, без да го дочака...

Притъмнява ми пред очите.

Тя не иска да запази рецептата в тайна. На нея не са й нужни пари. Не са й нужни слуги. Иска да раздаде панацеята на всички. Да изкълчи най-фино настроения механизъм, който управлява нашите инстинкти, позволявайки ни да останем хора. Да спаси всички и да унищожи всички.