Паломино
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паломино». Краткое содержание книги:
— Е, Сам, искаш ли да бъдеш директор на творческия отдел?
Въпросът бе прям и изискваше прям отговор. Тя се усмихна несигурно.
— Разбираш ли, най-смешното е, че не знам. Харесва ми да работя под твое ръководство, Харви, и преди време тази длъжност беше за мен недостижима мечта. Но истината е, че през последните една-две години животът ми много се промени. Промени се и ценностната ми система и не съм съвсем убедена, че искам всичко онова, което върви с поста: безсънните нощи, главоболията, язвата. Особено сега. Второто нещо, което ме безпокои, е, че директорът на творчески отдел трябва да пътува, а аз още нямам достатъчно увереност, за да го правя. Не се чувствам сигурна, затова и още не съм отишла да видя приятелката си в Калифорния. Не знам, Харви, може би вече не съм най-подходящият човек за това място. Какво ще кажеш за Чарли?
— Той е художествен директор, Саманта. Знаеш колко е необичайно художник да стане директор на творчески отдел. Изискват се различни качества.
— Възможно е. Но той би се справил, и то добре.
— Както и ти. Ще помислиш ли по въпроса?
— Разбира се, че ще помисля. Този път наистина е сериозно, нали? — Беше изненадана от неговото решение, както и от собственото си колебание да го приеме. Ала вече не бе сигурна, че иска да го замести. Освен това, колкото и добре да се справяше с живота от инвалидния стол, не можеше да отмине с лека ръка съмненията, че не е достатъчно подвижна за тази работа. — Кога искаш отговора ми?
— След няколко седмици.
Побъбриха още минута-две, после Сам си тръгна и когато излезе от кабинета му, имаше твърдото намерение да отговори в края на втората седмица. Ала след десет дни животът й изигра такава лоша шега, че сякаш небето се срути върху й. През последните две години не й липсваха подобни преживявания.
Седнала зад бюрото си, Саманта разгърна току-що полученото писмо от адвоката на Каролайн. От очите й рукнаха сълзи, тя подкара инвалидния си стол по коридора към кабинета на Чарли и спря на прага с изражение на дълбока покруса.
— Случило ли се е нещо? — Той моментално прекъсна работата си и тръгна насреща й. Въпросът му беше глупав. Пребледняла като платно, Саманта кимна, влезе в стаята и му подаде писмото. Чарли го взе, прочете го и я погледна, не по-малко потресен от нея. — Ти знаеше ли?
Тя плачеше тихо. Поклати глава, после каза:
— И през ум не ми е минавало… но предполагам, че си няма друг, освен мен. — Импулсивно протегна ръце към него и той я прегърна. — О, Чарли, отишла си е! Какво ще правя сега?
— Успокой се, Сам, успокой се, мила. — Ала и той бе поразен от новината.
Каролайн Лорд бе починала миналата неделя.
За момент Сам се почувства засегната, задето никой не й се бе обадил — къде беше Джош, защо не бе й съобщил? Ала горчивината й бързо премина. Те бяха скитници, не им бе дошло наум да я потърсят в Ню Йорк.
В завещанието си Каролайн бе оставила ранчото на Саманта. Тя бе умряла в съня си, без да страда и без да създава проблеми. Чарли подозираше, а и Сам също, че това е станало по собствената й воля, че не е искала да живее без Бил Кинг.
Саманта бавно се отдалечи от Чарли, спря стола си до прозореца и се загледа навън.
— Защо ми е оставила ранчото, Чарли? Какво, по дяволите, ще правя с него? Сега не мога да сторя нищо. — Гласът й заглъхна при спомена за щастливите дни, които бе прекарала там: с приятелката си Барбара, с Каролайн и Бил, с Тейт. Мислите я понесоха към хижата край езерото, към Черния красавец, към Джош и сълзите рукнаха още по-силно.
— Защо да не можеш? — долетя до нея гласът на Чарли. Обърна се и срещна погледа му.
— Защото, колкото и да не ми се иска да го призная, колкото и да се преструвам на нормална, с работата, с приятелите си, с това, че живея сама и вземам таксита, истината е, че, както казва скъпата ми майка, аз съм инвалид, Чарли. Какво, по дяволите, да правя с това ранчо? Да седя и да гледам как другите яздят? Там е за здрави хора, Чарли.
— Ти ще си толкова здрава, колкото сама си позволиш да бъдеш. Конят има четири крака, достатъчно и за двамата. Остави ходенето на него. Той притежава много повече изящество от твоя инвалиден стол.