Среднощни тайни

— Това е глупаво. Направо ненормално. Трябва да се обадим на ченгетата на секундата.

— Не.

— Какво имаш против ченгетата? Ние си плащаме данъците, за да могат да се справят с такива нарушители.

— Те не могат да се справят с Гладстоун. Не можаха да го пипнат, когато беше Еган Грейвз, не могат да го пипнат и сега. Той е твърде добре защитен. Твърде внимателен. Очевидно пак е замесен в нещо толкова мръсно, колкото онази гадна сектантска история на Карибите, но ще се наложи да направя това-онова, за да го докажа.

— Но той вече действа незаконно. Изпрати Далас и Ланс да предизвикат катастрофа с нашата кола и да се убием по пътя — каза Мърси.

— Докажи го. Далас и Ланс бяха две наети момчета за всичко, които в свободното си време за разнообразие са обирали гостите на хотели. Ченгетата ще изкарат късмет, ако могат да докажат това. Но опит за убийство — в никакъв случай.

Мърси се извъртя внезапно и го погледна, сложила ръце на кръста си.

— Ти във всички представители на властта ли вярваш толкова малко, или просто не вярваш на самия закон?

— Казах ти, че не…

— … се разбираш добре с представителите на властта. Знам това. И искаш ли да знаеш защо? — посочи го с пръст тя.

Той й се усмихна, а в очите му блестеше странно любопитство.

— Защо?

— Защото си единак, затова. Хората, които са склонни да господстват във всяко положение, не желаят някой друг да господства над тях. Ти така и не си се научил от време на време да се отпускаш и да позволяваш някой друг да поеме ситуацията в свои ръце.

— Това е интересна теория. Да не би тази сутрин да ми даваше урок как да позволявам някой друг да взима ситуацията в свои ръце?

— Забрави за тази сутрин. Още не съм приключила с наблюденията си върху теб — заплашително изрече Мърси.

— Така ли?

— Точно така — измърмори тя и пак закрачи неспокойно. — Не само че си доминираща личност, но и толкова добре се владееш. Живееш в своя собствена вселена, която просто от време на време влиза в сблъсък с реалния свят. Само когато абсолютно се налага, ти се опитваш да преминеш в този свят, където живеят хора като мен.

Той я изгледа странно.

— Затова ли ме наричаш призрак? Защото смяташ, че не съм част от твоя свят?

Тя въздъхна и се отпусна на леглото.

— Може би. Само че не си призрак, Крофт. Ти си истински, нормален човек като всички останали. Но си намерил собствено място в този свят, нали? Как успя да го направиш?

За нейна абсолютна изненада той отговори на този личен въпрос.

— Наложи ми се да намеря това място още много рано в живота си.

Мърси вдигна глава, умолявайки го с поглед да й обясни.

— Какво ти се е случило тогава, Крофт?

Той сви рамене.

— Не е нещо, което да не се случва с още много и много други деца. Но за мен то промени много неща.

— И какво е то?

Той се поколеба, очевидно в момента се бореше със стари емоции и спомени.

— Баща ми пиеше. Много.

— О, Крофт!

— Казах ти, че не е някакъв проблем, който се среща рядко. Мисля, че се опитваше да се поправи. Работеше каквото попадне: работник във фабрика, носач, берач — какво ли не. Оженил се за майка ми, когато била на осемнайсет и бременна. Но след няколко години мизерен живот тя решила, че не може да продължи така, и поела към ярките светлини на Лос Анджелис. Бил съм на пет или шест. Така и не я видяхме повече. Мисля, че баща ми започна да пие именно тогава. Докато растях, положението ставаше все по-тежко. Някой път наистина се отдаваше на запои и в такива случаи, когато потънеше в алкохол, той ставаше… опасен. Наистина. Като че ли пиенето освобождаваше целия му вътрешен гняв. Накрая се научих какво да правя: криех се, докато всичко приключи. Мисля, че го мразех.