Усмихнатият труп

Единственият й недостатък беше пушенето — и лъхащата от нея миризма на цигари, прилепчива като отвратителен парфюм.

Тя се приближи с усмивка и ми подаде ръка:

— Анита, радвам се да се видим отново!

Ръкувах се с нея и се усмихнах:

— И аз се радвам, че ви виждам, д-р Савил!

— Мариан, ако обичаш.

Свих рамене.

— Мариан, това ли са личните вещи?

Намирахме се в малка операционна. На симпатична маса от неръждаема стомана имаше няколко пластмасови торби.

— Да.

Втренчих се в нея, питайки се какво цели. Главният съдебен лекар не тича по задачи. Имаше още нещо, но какво? Не я познавах достатъчно добре, за да се държа неучтиво, а и не исках да ме изгонят от моргата, тъй че нямаше как да проявя грубост. Проблеми, проблеми…

— Това е Джон Бърк, брат на починалия — обясних.

Веждите на д-р Савил подскочиха при това изказване.

— Моите съболезнования, господин Бърк!

— Благодаря — Джон се ръкува с нея, но така и не отклони очи от найлоновите торби.

Днес нямаше време за симпатични докторки и любезности. Смяташе да види личните вещи на починалия си брат. Търсеше улики, които да помогнат на полицията да хване убиеца. И взимаше много на сериозно тази идея.

Ако не беше забъркан с Доминга Салвадор, значи му дължах голямо извинение. Но как да го накарам да говори, ако доктор Мариан се мотае наоколо? Как ли да я помоля за уединение? Все пак моргата беше нейна, поне в общи линии.

— Трябва да съм наблизо, за да се уверя, че няма да пострадат никакви улики — обади се съдебната лекарка. — Напоследък има доста целеустремени репортери.

— Аз не съм репортер.

Тя сви рамене.

— Не си и официално лице, Анита. Новите правила отвисоко твърдят, че никое неофициално лице не бива да бъде оставяно при веществени доказателства за убийство, без някой да го наглежда… — тя се усмихна. — И бездруго бях тук, и предположих, че ще ти е по-удобно аз да ти надничам през рамото, а не някой друг.

Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.

Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.

— Не искам да проявявам нелюбезност — намеси се Джон, — но дали ще може да се хващаме за работа?

Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.

— Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!

— Моите извинения, господин Бърк! — каза и Мариан.

Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик — научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.

Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.