Меч на съдбата
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-332-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Меч на съдбата». Краткое содержание книги:
— Какво предопределение?
— Не знам — отговори Цири възбудено. — Но имам предопределение. Така каза бавачката. А баба рече, че няма да позволи, че по-скоро този прок… проклет замък ще се срути. Разбра ли? А бавачката отговори, че не може да се направи нищо против предопределението, нищо не може да помогне. Ха! А после бавачката плака, а баба крещя. Виждаш ли? Имам предопределение. И няма да съм жена на глупавия Кистрин. Гералт?
— Спи. — Той се прозина така, че челюстта му изпращя. — Спи, Цири.
— Разкажи ми приказка.
— Какво?
— Разкажи ми приказка — изфуча тя. — Как ще заспя без приказка? Хайде!
— Не знам никакви приказки, по дяволите. Спи.
— Не лъжи. Знаеш. Когато си бил малък, не са ли ти разказвали приказки? Защо се смееш?
— Просто си спомних нещо.
— Аха. Ето, виждаш ли? Хайде, разкажи.
— Какво?
— Приказка.
Той се засмя отново, сложи ръце под тила си и се загледа в звездите, които блещукаха иззад клоните над главите им.
— Имало едно време… един котарак — започна той. — Такъв, обикновен, на ивици, ловец на мишки. И веднъж този котарак тръгнал сам-самичък на далечно пътешествие в най-страшната и тъмна гора. Вървял… Вървял… Вървял…
— Не си мисли — каза Цири, притискайки се до него, — че ще заспя, преди да стигне дотам.
— Тихо, сополанке. Да… Вървял, вървял и накрая срещнал лисица. Червеникава лисица.
Браен въздъхна и легна до вещера, от другата му страна, като също се притисна леко към него.
— Е? — подсмръкна Цири. — Разказвай какво станало по-нататък.
— Погледнала лисицата котарака. Попитала: Кой си ти? Котаракът отвърнал: Котарак. Ха, казала лисицата, и не те ли е страх да бродиш сам из гората, котарако? А ако изведнъж кралят тръгне на лов, тогава какво? С кучета, с ловци, на коне? Казвам ти, котарако, обяснява му лисицата, ловът е страшна беда за такива като теб и мен. Ти имаш кожа, аз също, ловците никога не пропускат такива като нас, защото си имат жени и любовници, на които им мръзнат ръцете и шиите, и ето че правят от нас шалове и маншони за тези жени.
— Какво е това маншони? — попита Цири.
— Не ме прекъсвай. И лисицата добавила: котарако, знам как да ги надхитрим, имам хиляда двеста осемдесет и шест способа против такива ловци, толкова съм хитра. А ти, котарако, колко способа против ловци имаш?
— Ах, каква хубава приказка — каза Цири и се притисна още повече към вещера. — Продължавай, какво казал котаракът?
— Аха — прошепна от другата страна Браен. — Какво казал?
Вещерът обърна глава. Очите на дриадата блестяха, устата й беше полуотворена и тя облизваше устни с език. „Ясно — помисли си той. — Малките дриади тъгуват по приказките. Както и малките вещери. Защото и на едните, и на другите рядко някой им разказва приказки преди лягане. Малките дриади заспиват, вслушвайки се в шума на дърветата. Малките вещери заспиват, вслушвайки се в болката в мускулите си. Нашите сълзи също пареха, като на Браен, когато слушахме приказките на Весемир там, в Каер Морхен… Но това беше толкова отдавна… Толкова отдавна…“
— Е? — не издържа Цири. — Какво става по-нататък?
— А котаракът отговаря: аз нямам никакви способи. Умея само едно — скок на дървото. Това достатъчно ли е, как мислиш? Лисицата избухнала в смях. Ама че си глупав, казала. Взимай си опашката на ивици и по-бързо се махай оттук, че ще загинеш, ако те обкръжат ловците. И изведнъж се чуват ловджийски рогове! От храстите изскачат ловци. Видели котарака и лисицата — и се нахвърлили върху тях.
— Олеле! — изсмърка Цири, а дриадата помръдна рязко.
— Тихо. И ловците крещят: дайте да им съдерем кожите! На маншони, на маншони! И започнали да насъскват кучетата против лисицата и котарака. Котаракът веднага скочил на едно дърво, по котешки. На самия връх. А кучетата докопали лисицата. Не успяла червенушката да се възползва от нито един от хитрите си способи — докато се усети, вече се била превърнала в шал. А котаракът от върха мяучел и съскал на ловците и те не можели да му направят нищо, защото дървото било високо, чак до небето. Постояли те долу, попсували и си тръгнали с празни ръце. И тогава котаракът слязъл от дървото и спокойно се прибрал вкъщи.
— А после какво станало?
— Нищо. Това е краят.
— А поуката? — попита Цири. — В приказките винаги има поука, нали?
— Какво? — попита Браен, притискайки се още по-силно към Гералт. — Какво е това поука?
— В хубавите приказки винаги има поука, а в лошите — не — отговори Цири убедено и смръкна за пореден път.