sineokomomche [bg]

— Все пак ти защо остана? — попита тя най-накрая. — Защо не се махна като Найджъл?

— Да се махна ли? — изсмях се остро. — Найджъл не се е махнал. Той просто се премести на осемстотин метра от къщи. При момиче от квартала. Според теб това махане ли е? Но пък ти откъде да знаеш? И двамата се оказахте в една и съща канавка, само че Найджъл поне беше вдигнал поглед нагоре към звездите.

Замълча за дълго и аз се запитах дали не съм прекалил. Но тя е по-жилава, отколкото изглежда.

— Съжалявам — казах. — Може би бях твърде прям.

— Мисля, че бих искала вече да си вървиш. — Тя остави чашата с топлия си шоколад. Долових напрежението в гласа й, засега все още под контрол, но готово да ескалира всеки момент.

Не помръднах от мястото си.

— Извинявай — казах, — но Найджъл не беше невинна душица. Играеше си с теб. Знаеше коя си, коя си била. Знаеше също, че след смъртта на д-р Пийкок ще получи билета си за бягство оттук.

— Лъжеш!

— Не, сега не лъжа — уверих я.

— Найджъл мразеше лъжците — каза тя. — Затова мразеше и теб.

Ох, това беше жестоко, Albertine.

— Не е вярно. Мразеше ме, понеже съм любимец на мама. Винаги ми е завиждал. Поисках ли нещо, той трябваше да го има. Може би затова е пожелал и теб. И парите на д-р Пийкок, разбира се. — Погледнах към все още недокоснатата канелена кифличка. — Няма ли да я ядеш?

Тя все едно не ме чу.

— Не ти вярвам. Найджъл никога не ме е лъгал. Не познавам по-прям човек от него. Затова го обичах.

— Обичала си го? — възкликнах. — Никога не си го обичала. Ти обичаше да бъдеш някой друг. — Отхапах от канелената кифличка. — А що се отнася до Найджъл, кой знае? Може би е искал на теб да каже истината. Може би е смятал, че ти е нужно време. Или пък му е харесвало усещането да има власт над теб…

— Моля?

— О, хайде стига. Не се преструвай. Някои мъже обичат да държат нещата под контрол. А брат ми беше направо луд на тази тема — и беше избухлив, разбира се. Имаше невъздържан характер. Не се съмнявам, че си го знаела.

— Найджъл беше добър човек — тихо изрече тя.

— Нищо подобно — заявих.

— Беше! Беше добър! — Гласът й накъса въздуха на назъбено сиво и зелено. Знаех, че скоро ще се появи и онази миризма, но засега оставих тишината да продължи още малко.

— Седни. Само за малко — подканих я и насочих ръцете й към лицето си.

Отначало се възпротиви. Вероятно й се стори твърде интимно. Но след това явно размисли, понеже щом затвори очи и докосна лицето ми с ръце, с хладните връхчета на пръстите си, които изучиха лицето ми от челото до брадичката, порязаната устна, счупения нос…