Шапка от небето
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #32
- Язык: болгарский
- Переводчик: de Cyrvool
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Шапка от небето». Краткое содержание книги:
Тя се зачуди, дали не би могла да им прати вест по Роб, но пък какво ли можеше да им пише? „Не съм умряла, просто съм запецнала“ що ли?
— Трябваше да помисля и за другите хора — каза тя на глас.
— Епа ти си помислила за тех — седна до крака и Роб. — Твоя ми ти Артър си ойде по живо по здраво и така ти ги спаси ората от умирачка. Баш стори ти онуй що си требеше.
„Да“, помисли си Тифани. „Това е, което трябва да правим. И няма кой да те спаси, защото тоя вид работа се пада точно на теб.“
Но Вторият й акъл каза: Радвам се, че го направих. Ако трябва и друг път пак ще го направя. Попречих на роилника да убие други хора, нищо че го доведох право насред Изпитанията. И след тази мисъл последва празно място. Там трябваше да има още една мисъл, но Тифани беше прекалено уморена, за да я помисли. А онази мисъл беше важна.
— Благодаря ти, че дойде, Роб — каза тя. — Но като… като стане така, че да можеш да си тръгнеш, иди право при Джейни, разбираш ли? И й кажи, че съм й благодарна, че те е пратила. Кажи й, че ми се искаше, да бяхме имали случай да се поопознаем по-добре.
— Епа арно. Я момците и без друго вече ги отпратих. Само Хамиш ме чека.
И в този момент изникна и се отвори вратата.
Баба Вихронрав пристъпи през нея и настойчиво заръкомаха.
— Някои май нямат акъл и за новородено! Идвай тук веднага! — изкомандва тя.
Вратата зад нея тръгна да се затваря, но тя свирепо се обърна и я затисна с крак с вик:
— Няма да стане твоята, колкото и да си гявол!
— Но… аз си мислех, че има правила! — възкликна Тифани ставайки и хуквайки към вратата.
Цялата й умора изведнъж се беше изпарила. И най-умореното тяло иска да оцелее.
— Я? Така ли? — викна Баба. — А да си подписала нещо? Някаква клетва да си дала? Не си? Значи тея правила не са били твои! Хайде, бързо! И ти, г-н Секи-го-оправя!
Роб Секигоопрай скочи на обувката й точно преди тя да я дръпне. Вратата се затръшна, изчезна и ги остави в… някаква като, че ли мъртвешка сивота, посред празно пространство.
— Няма да е задълго — каза Баба Вихронрав. — Обикновено минава бързо. Докато светът се освести. О, я не ме гледай така. Ти му показа Пътя, нали? От жалост. Е, този път и аз го знам. Пак ще вървиш по него, няма как, заради някой нещастник, пак ще отваряш вратата вместо тези, които не могат да я намерят сами. Но за това не се приказва, ясно?
— Г-ца Здравомислова никога…
— Казах, че за това не се приказва — натърти Баба Вихронрав. — Знаеш ли какво е част от това, да си вещица? Да правиш избор, когато трябва да се избира. Когато е труден изборът. Ти обаче се справи… доста добре. Жалостта не е срамна.
Тя изтръска от роклята си някакви репеи.
— Дано е дошла вече г-жа Ог — рече тя. — Че ми трябва рецептата за нейния ябълков сос. А, да… като пристигнем може малко да ти се завие свят. Да имаш предвид.
— Бабо? — попита Тифани, докато наоколо почна да просветлява.
С което се завърна също и умората.
— Да?
— Какво точно се случи тогава?
— А ти какво мислиш, че се е случило?
И ги обля ярка светлина.
Някой бършеше челото на Тифани с влажна кърпа.
Тя беше легнала обзета от блажена прохлада. До нея се чуваха гласове, сред които се разпознаваше вечно оплакващият се тон на Аннаграма:
— … да не говорим как се беше развилняла при Закзак. Честно да ви призная, тя май не е наред! Буквално е изкукала! Говореше ги едни и използваше някакъв вид, ами, не знам, някакъв селяшки трик, за да ни накара да си помислим, че е превърнала оня тъпак Браян в жаба. Е, мен, разбира се, не можа да ме излъже нито за миг…
Тифани отвори очи и видя кръглото розово лице на Петулия надвесила се угрижено над нея.
— Ъ-ъ, тя е будна! — обяви момичето.
Пространството между Тифани и тавана се изпълни с островърхи шапки. И после пак неохотно се отдръпнаха, когато тя седна. Отгоре сигурно е изглеждало сякаш се отваря и затваря голяма черна маргаритка.
— Къде съм? — попита тя.
— Ъ-ъ, в Палатката за Първа помощ и Изгубени деца — съобщи й Петулия. — Ъ-ъ… ти припадна, когато Госпожа Вихронрав те върна от… от там, където беше отишла. Всички минаха да те видят.
— Тя каза, че ти си, такова, завлякла онова чудовище в, такова, Оня Свят! — възкликна с блеснали очи Луси Уорбек. — Госпожа Вихронрав разказа всичко на всички!