Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
Казик се държеше със здравата ръка за въжето, а с другата измъкна ножа, и когато гадината — вече наподобяваща едроглава многоцветна змия с множество дребни, вчепкващи се крачета — притича към него, Казик замахна с ножа и отсече главата й. Тялото на змията продължаваше да тича по ствола чевръсто, но безцелно, а главата падна и три метра по-надолу от ствола мигновено се подадоха други щипки, които подхванаха главата на своя събрат и я вмъкнаха навътре.
Казик чувстваше болка в ръката — навярно заради отровата. Той предупреди:
— Тук трябва да се спускате предпазливо. Тези гадини са си изкопали дупки и чакат.
— Искаш ли да те повдигна? — попита Дик.
— Не, напротив — отговори Казик. — Ще се спускам по-бързо и няма да докосвам ствола. Там долу има нещо.
Без да обръща внимание на болката, той се хвана с две ръце за въжето и се заспуска надолу.
Дупките, в които живееха гадините, се разтваряха с трясък и оттам изскачаха ножиците на челюстите и се пресягаха към Казик, но за щастие не успяваха да го достигнат.
Внезапно белият памук на облаците се отдръпна встрани и Казик видя, че краят на въжето лежи във вода. Даже го изпълни надеждата, че дървото е много по-ниско, отколкото са очаквали, и че вече вижда земята. Но това беше само езеро, разположено между две сраснали се лиани. Езерото беше дълго и тясно, около него растяха храсти и дори две малки борчета.
Казик започна да се спуска още по-бързо, но когато до повърхността на водата оставаха три метра, той не издържа болката и разтвори ръце. Рухна с плясък във водата и веднага потъна под повърхността.
Измъкна се навън, седна на брега, обрасъл с трева, и болката в ръката му веднага се върна. Но не искаше да говори за нея на Дик и затова започна спокойно да обяснява; че е намерил езерце и че е добре, докато Мариана и Дик се спускат, да не се докосват до ствола.
— Ще ги изпепеля — реши Дик. — Бластерът е в мен.
— Не бива — отвърна Казик. — Бластерът ще ни е нужен, а тези гадини са много. Но не успяват да те стигнат, ако се спускаш бързо.
Водата в езерцето беше тъмна, застояла, в нея живееха множество дребни твари. След като Мариана се спусна, тя намаза с мехлем и превърза подутата ръка на Казик и даде на спътниците си по една таблетка от онези, които Олег беше донесъл от кораба, защото от лошата вода можеше да се разболеят или дори да се отровят.
Напиха се, но от това гладът им само се засили.
Мариана побърза да отиде при борчетата. Те бяха съвсем мънички. Навярно някога вятърът беше донесъл спорите им тук и те се бяха вкоренили в меката кора. Под боровете винаги има гъби, само че Мариана не беше уверена, че и тук е така, защото нямаше почва, в която гъбите да се заравят. Обаче й провървя — в дребната растителност около бора видя няколко гъби, също дребни, но истински. Гъбите бяха с необичаен цвят и можеше да са отровни — понякога отровните гъби се правеха на истински. Вкуси една от тях — тя беше истинска, сладникава; разбира се, беше по-добре да ги сварят, защото после щеше да ги щипе по устните, но сега не им беше до разпалване на огън, бяха страшно гладни. И Мариана набра всичките около двайсетина на брой гъби, отнесе ги при мъжете, разделиха си ги и ги изядоха.
А ръката на Казик така се поду, че стана по-дебела от крака му. И изтръпна. Това не беше лошо, защото сега го болеше по-малко. И не го тресеше, не му се повдигаше, което също беше добре — значи, отровата в челюстите не беше силна. Лошото беше само, че Казик не можеше да използва ръката си и му беше трудно да се спуска по въжето, а нали щеше да се наложи да продължи да се спуска — земята още беше далече.
Стана по-топло, тук беше долният слой на облаците, а облаците денем се вдигат по-нависоко, така че, когато похапнаха, се оказа, че надолу има ясна видимост и дори може да се разгледа земята.
Земята беше много далече надолу. Колкото и когато бяха на балона. Трудно се виждаше, защото стволът на някои места се удебеляваше, когато лианите се разделяха, образувайки лабиринт от тунели. На едно място стотина метра по-надолу се получаваше широка площадка с горичка и плешивините на блата.
Пътешествениците бяха обхванати от униние.
— По-добре да не го бяхме видели — въздъхна Мариана. — Когато не виждаш, ти се струва, че е останало още малко.
— Сега със сигурност някой ще ни изяде торбата — каза Казик. Той беше страшно гладен.
— Там ще има все някаква плячка — успокои го Дик. Той се държеше за ствола на едно борче, еластично и меко, и гледаше надолу, към горичката върху чатала. — Само да се спуснем дотам.